Борис Виан - Пяната на дните

— Не се знае! — отговори Шик.

— Предизвикваш ме! — възкликна Колин, като протегна чашата си.

Шик напълни двете чаши.

— Чакай! — каза Колин.

Той угаси плафониерата, а после настолната лампа. Само шотландската икона, пред която Колин имаше навика да медитира, излъчваше зелена светлина.

— Пий! — нареди Колин.

Пиха. Заревото полепваше по устните им. Колин отново запали лампите. Походката му беше несигурна, сякаш едва се държеше на крака.

— Една лястовичка пролет не прави — заяви той. — Я да вземем да допием бутилката.

— Да разрежем ли тортата? — попита Шик.

Колин взе посребрен нож и започна да очертава спирала по гладката бяла повърхност. Внезапно спря и с изненада се вгледа в резултата.

— Ще си позволя един опит — рече той.

Откъсна от поставения на масата букет стръкче магарешки трън и взе тортата с една ръка. Завъртя я бързо на върха на пръста си, а с другата ръка постави бодилчето в спираловидна бразда.

— Слушай!… — промълви.

Шик се заслуша. Беше „Клое“ в аранжимент на Дюк Елингтън.

Шик погледна Колин. Той беше съвсем блед.

Шик пое от него ножа и го заби до дръжката в тортата. Разряза я на две и вътре откриха нова статия на Партр, предназначена за Шик, а за Колин — среща с Клое.

Прав накрай площада, Колин чакаше Клое. Площадът беше кръгъл и включваше църква, гълъби, градинка, пейка, а пред тях, на асфалта, коли и автобуси. Слънцето също чакаше Клое, но то поне можеше да се забавлява да хвърля сенки, да предизвиква в определени процепи кълнеж на бобови семена, да разтваря капаците на прозорците или да засрамва някоя улична лампа, останала запалена по вина на несъзнателен електроснабдител.

Колин сучеше подгъва на ръкавиците си и обмисляше какво да бъде първото му изречение. То търпеше все по-бързи видоизменения, колкото повече наближаваше часът на срещата. Колин не знаеше как да постъпи с Клое. Дали да я заведе в някоя чайна? Но там обстановката обикновено е потискаща, пък и лакомите четирийсетгодишни дами, които ядат по седем пасти със сметана, превзето вирнали малкото си пръстче, никак не му се нравеха: той одобряваше лакомията само при мъжете, които я проявяваха, без да накърняват вроденото си достойнство. На кино Клое не би приела да отидат. На депутаториума също няма да й хареса. И коридата с телета не е подходяща — Клое ще се уплаши. А в болницата „Сен Луи“ достъпът е забранен. В Лувъра пък се навъртат разни коцкари, които се крият зад асирийските божества. Гарата „Сен Лазар“ също не става — там са останали само ръчни колички и не се мярка ни един влак.

— Добър ден!…

Клое се бе приближила изотзад. Той свали бързо ръкавиците си, заплете се в тях, халоса се с юмрук по носа, изохка и се здрависа с нея. Тя се смееше.

— Изглеждате доста смутен!…

Носеше кожено палто с дълъг косъм в цвета на къдриците й, кожена шапка и ниски ботушки с рунтава подплата и обърнати кончове.

Клое хвана Колин под ръка.

— Дръжте се за мен. Днес сте доста вързан!…

— Вярно, миналия път се проявих по-добре — призна Колин.

Тя отново се засмя, погледна го и смехът й стана неудържим.

— Подигравате ми се — унило рече Колин, — не е милосърдно от ваша страна.

— Радвате ли се, че ме виждате? — попита Клое.

— Да!… — отвърна Колин.

Бяха поели по първия изпречил се пред тях тротоар. Розово облаче се спусна от висините и се приближи към тях.

— Започвам да действам — заяви то.

— Карай! — разреши Колин.

И облачето ги обгърна. Вътре беше топло и миришеше на захар и канела.

— Отвън не ни виждат! — каза Колин. — А ние ги виждаме!…

— Малко прозира — рече Клое. — Внимавайте.

— Няма значение, все пак тук ни е по-добре — добави Колин. — Какво ви се прави?

— Просто ми се разхожда… Нали няма да ви е неприятно?

— Тогава разкажете ми нещо…

— Не зная нищо интересно — промълви Клое. — Може да разглеждаме витрините. Вижте тази!… Интересна е.

Зад витрината красива жена лежеше на матрак. Гърдите й бяха голи и един уред с дълги бели четки от копринено мек косъм ги масажираше отдолу нагоре. Надписът гласеше: За да не хабите обувките си, използвайте „Антипода на преподобния Шарл“ .

— Добра идея — каза Клое.

— Само дето не е ясна връзката!… — възкликна Колин. — С ръка е много по-приятно.

— Не говорете така. Не обичам мъже, които говорят мръсотии пред момичета.

— Съжалявам… — извини се Колин, — не исках…

Видът му беше тъй отчаян, че Клое се усмихна и леко го докосна, за да му покаже, че не се сърди.