Альберто Моравиа - Римлянката

Бях невъзмутима, представях си Мино свободен из улиците на града, предвкусвах момента, в който щеше да ме призове от скривалището си и отново да сме заедно. Изглежда, моето спокойствие изкара от търпение Астарита.

— Пак ще го намерим! — внезапно изкрещя той. — Какво си въобразяваш, че няма да го намерим ли?

— Не знам нищо, доволна съм, че е избягал. Това е.

— Ще го намерим и тогава може да бъде сигурен, че няма да му се размине.

След секунда попитах:

— Съзнаваш ли защо си толкова вбесен?

— Изобщо не съм вбесен.

— Защото се надяваше, че е арестуван и ще можеш да покажеш великодушието си към него и мене. Обаче той ти избяга… Това те вбесява.

Астарита гневно повдигна рамене. Телефонът иззвъня и той с облекчение, точно като човек, намерил повод, за да прекъсне неудобен разговор, вдигна слушалката. Още след първите думи видях, че ядосаното му и мрачно изражение се промени, стана по-ведро, както при буря някой слънчев лъч прояснява небосклона, и сама не знам защо приех, че е предзнаменование за беда. Телефонният разговор продължи дълго, но Астарита отговаряше с „да“ или „не“ и аз не разбрах за какво става дума.

— Съжалявам — поставяйки слушалката, каза той, — но в първоначалното съобщение за ареста на студента е допусната грешка. За по-сигурно от полицейския участък са изпратили агенти у вас и в дома му, считайки, че така неминуемо ще го арестуват. И наистина са го арестували у вдовицата, която му е давала стая под наем. У вас обаче агентите са намерили дребен рус мъж със северняшки акцент, който, щом ги е видял, вместо да си покаже документите, както са поискали, е стрелял, и е побягнал. Те са помислили, че това е издирваният, но очевидно се касае за друг човек, който е имал да урежда сметки с правосъдието.

Усетих, че ще изгубя съзнание. Значи Мино беше в затвора, а Сондзоньо — убеден, че аз съм го предала. Всеки на негово място при това положение щеше да помисли същото. Мино не беше на свобода, а Сондзоньо ще ме търси, за да си отмъсти. Бях поразена и докато отстъпвах към вратата, едва успях да промълвя: „Горко ми.“

Трябва да съм била много бледа, защото Астарита ненадейно изгуби мрачния си, доволен и победоносен вид, дойде до мене и задъхан предложи:

— Седни сега да поговорим. Няма нищо непоправимо.

Отрицателно поклатих глава и сложих ръка на бравата. Той ме спря и със заекване допълни:

— Слушай… обещавам ти, че ще направя всичко възможно… Лично ще го разпитам… Ако не е извършил нещо тежко, в най-скоро време ще наредя да го освободят… Така добре ли е?

— Да, добре — отговорих с угаснал глас и с усилие додадох: — Каквото и да предприемеш, знай, че ще ти бъда благодарна.

Не се съмнявах, че Астарита ще изпълни обещанието си, ще направи всичко, което е във властта му, за да освободи Мино, и моето единствено желание беше да си ида, по най-бързия начин да изляза от ужасното министерство. С полицейско старание той продължи:

— Впрочем, ако имаш известни основания да се страхуваш от мъжа, когото са намерили у вас, кажи ми името му. Това ще улесни залавянето му.

— Не знам как се казва — отвърнах и понечих да тръгна.

— За всеки случай — настоя той — е желателно незабавно да отидеш в участъка и да съобщиш за него всичко, което ти е известно. Те ще ти кажат да бъдеш на разположение и ще те пуснат да си идеш. Не го ли направиш, ще стане по-зле за тебе.

Отговорих, че ще постъпя така, и се сбогувах. Астарита не затвори вратата веднага, а остана на прага и ме гледаше, докато се отдалечавах по коридора.

Излязох почти на бегом от министерството и бързо тръгнах към близкия площад. Едва когато се озовах там, си дадох сметка, че не съм решила къде да отида, и се замислих за подслона си. Най-напред се сетих за Джизела, но нейният апартамент беше далече, а от слабост краката ми се подгъваха. От друга страна, не бях съвсем сигурна, че тя ще ме приеме на драго сърце. Оставаше Дзелинда, наемодателката на стаи, за която споменах на мама, когато избягах от къщи. Дзелинда ми беше приятелка, пък и живееше наблизо. Реших да ида при нея.

Дзелинда обитаваше един от жълтите жилищни блокове с изглед към площада на гарата. Наред с другите си особености сградата се отличаваше със стълбището — и денем потънало в непрогледен мрак. Нямаше асансьор, нямаше прозорци, изкачването ставаше на тъмно и понякога хората се разминаваха, вкопчени в парапета. Вонята на изоставена от години кухня, просмукана в ледения мрак, отравяше въздуха. Бавно, с отвращение изкачих стълбата, по която неведнъж бях минавала, притисната до някой нетърпелив любовник, и обясних на Дзелинда, която дойде да ми отвори: