Иэн Макьюэн - На плажа Чезъл

После, неочаквано за самата себе си, попита:

— Това славей ли е?

— Кос.

— По вечерно време?

Тя не скри разочарованието си.

— Може мястото да е специално — каза той. — Горкият, сигурно не му е лесно.

И добави:

— Като на мен.

Тя веднага се засмя. Сякаш за миг бе забравила за него, за истинската му същност и сега пред нея отново стоеше мъжът, когото обичаше, старият й приятел, който казваше неочаквани, забавни неща. Но смехът й прозвуча изкуствено, понеже не й беше минал ядът. Никога не бе познавала истинските си чувства, настроенията си, скоковете и промените в тях. И сега се готвеше да предложи нещо, което от една страна изглеждаше напълно разумно, а от друга, най-вероятно — но не можеше да бъде сигурна — напълно възмутително. Почувства се така, сякаш се опитваше да пресътвори самото съществуване. Нямаше как да не сбърка.

Окуражен от смеха й, той отново се приближи до нея и се опита да я хване за ръката, а тя отново се отдръпна. Бе жизнено необходимо да не се отклонява от намисленото. Започна речта си, както я бе отрепетирала наум, с най-важните думи.

— Ти знаеш, че те обичам. Много, много те обичам. И аз знам, че ме обичаш. Никога не съм се съмнявала в това. Обичам да бъда с теб и искам да прекарам живота си с теб и ти казваш, че чувстваш същото. Би трябвало всичко да е много просто. Но не е. Оплескахме я, както каза ти. Въпреки цялата тази любов. Знам също, че за всичко съм виновна само аз, и двамата знаем защо. Вече сигурно много добре си разбрал, че…

Тя се запъна. Той понечи да проговори, но тя вдигна ръка.

— Че много не ме бива, че хич не ме бива в секса. Не само че не съм добра в тези неща, но и сякаш не изпитвам нужда от тях като другите, като теб. Просто те не са част от мен. Не ми харесват, не ми харесва мисълта за тях. Нямам представа защо е така, но мисля, че няма да се променя. Не веднага. Поне не мога да си представя, че ще се променя. И ако не ти го кажа сега, то постоянно ще ни тормози и ти ще се чувстваш много нещастен, както и аз.

Този път, когато тя спря, той не проговори. Бе на шест фута от нея — само един силует, и то напълно неподвижен. Тя почувства страх и с мъка продължи:

— Може би трябва да си направя психоанализа. Може би това, от което имам нужда, е да убия майка си и да се оженя за баща си.

Смелата шегичка, която бе намислила от по-рано, за да смекчи посланието си и да не изглежда толкова загубена, не предизвика никаква реакция у Едуард. Той продължаваше да е все същият непроницаем, двуизмерен, напълно неподвижен силует, открояващ се на фона на морето. С несигурно, нервно движение тя вдигна ръка към челото си, за да отмести някакъв въображаем измъкнал се косъм. В притеснението си заговори по-бързо, въпреки че изговаряше ясно всичките си думи. Ускоряваше темпото като кънкьор, който бърза по изтъняващия лед, за да се спаси от удавяне. Препускаше през изреченията, сякаш самата скорост бе в състояние да породи смисъл, сякаш можеше да отнесе и Едуард през старите противоречия, да го засили толкова много по кривата на намеренията си, че той да няма начин да се вкопчи в каквото и да е възражение. Понеже не замазваше думите си, звучеше, за жалост, енергично, докато в действителност бе на ръба на отчаянието.

— Обмислила съм всичко това внимателно и не е толкова глупаво, колкото изглежда. Искам да кажа, когато го чуеш за първи път. И двамата се обичаме, това е известно. Нито един от нас не се съмнява в това. Вече знаем колко сме щастливи един с друг. Сега сме свободни да правим собствения си избор, да градим собствения си живот. Наистина никой не може да ни каже как да живеем. Ние сме свободни електрони! Днес хората живеят най-различно — могат да следват своите правила и стандарти, без да искат разрешение. Мама познава двама хомосексуални мъже, които живеят заедно в един апартамент — като мъж и жена. В Оксфорд, на Бомонт Стрийт. За това не се говори много. И двамата преподават в колежа „Крайст Чърч“. Никой не ги закача. И ние можем да си създадем наши правила. Всъщност аз мога да изрека всичко това, понеже знам, че ме обичаш. Искам да кажа, Едуард, че те обичам и че не трябва да бъдем като всички останали, искам да кажа никой, абсолютно никой… никой няма да знае какво сме правили и какво не сме правили. Можем да сме заедно, да живеем заедно и ако искаш, ако наистина искаш, с други думи, когато и да се случи, а то сигурно ще се случи, аз ще те разбера, дори нещо повече — ще го искам, наистина, понеже искам да бъдеш щастлив и свободен. Никога няма да ревнувам, стига да знам, че ме обичаш. Ще те обичам и ще свиря — това е всичко, което искам от живота. Наистина. Просто искам да бъда с теб, да се грижа за теб, да бъда щастлива с теб и да работя с квартета и един ден да изсвиря нещо, нещо хубаво за теб като онзи квинтет на Моцарт в Уигмор Хол.