Иэн Макьюэн - На плажа Чезъл

Тя се чу как изрича:

— Но знам какво е провал и го разпознавам, когато го видя.

Не това искаше да каже. Подобна жестокост не й бе присъща. Това бе втората цигулка, която отвръщаше на първата — реторично отбиване, предизвикано от неочакваността, от точността на нападението му, от презрението, което долови в повтарящите се „ти“-та. Колко обвинения трябваше да й бъдат отправени в няколко изречения?

Дори и да го бе наранила, той не го показа, въпреки че тя почти не виждаше лицето му. Може би тъмнината я правеше толкова дръзка. Когато той заговори отново, тонът му дори не се повиши.

— Няма да се оставя да ме унижаваш.

— А аз няма да се оставя да ме малтретираш.

— Аз не те малтретирам.

— Напротив, правиш го. Винаги си го правил.

— Това е абсурдно. За какво говориш?

Не бе сигурна, но си даваше сметка, че вече е избрала пътя си.

— Ти непрекъснато ме притискаш, притискаш ме и искаш нещо от мен. Не можем просто да си живеем живота. Не можем просто да бъдем щастливи. Съществува едно постоянно напрежение. Винаги има по още нещо, което искаш да измъкнеш от мен. Непрестанно крънкаш нещо от мен.

— Крънкам? Не разбирам. Надявам се, че не говориш за пари.

Тя не говореше за пари. Това бе далеч от мислите й. Колко нелепо от негова страна да споменава за пари. Как смее изобщо. Затова отвърна:

— Е, щом го казваш, значи явно мислиш за това.

Предизвика я сарказмът му. Или пренебрежителният му тон. Флорънс говореше за нещо по-фундаментално от парите, но не знаеше как да го изрази. Това нещо бе езикът му, който се мъчеше да проникне по-навътре в устата й, ръката му, която се пъхаше по-надълбоко под полата или блузата й, пръстите му, които дърпаха нейните към слабините му, и начинът, по който гледаше встрани от нея и се смълчаваше. Бе жадното му очакване, че тя ще му даде още нещо, и понеже не го получаваше, се разочароваше от нея, от това, че забавя нещата. Каквато и нова граница да преминеше тя, винаги имаше по още една, която я очакваше. Всяка отстъпка, която правеше, увеличаваше очакването и после разочарованието му. Дори и в най-щастливите им моменти винаги присъстваше сянката на обвинението, едва прикритото униние на неговата неудовлетвореност, възправяща се като алпийски връх, нещо като непрестанна болка, отговорността за която и от двама им се приписваше на нея. Тя искаше да бъде влюбена и да бъде такава, каквато е. Но за да бъде каквато е, трябваше да казва „не“ на всичко. И тогава вече не бе същата. Без да иска, ставаше противник на нормалния живот. Сега изпитваше и раздразнение — защо я бе последвал толкова бързо на плажа, трябваше да й даде време, да й даде възможност да остане сама. А и това, което бе станало тук, на брега на Ламанша, бе само второстепенен елемент от общата схема. Тя вече виждаше как ще се развият нещата. Ще продължат кавгата, ще се сдобрят или ще се сдобрят донякъде, той ще я придума да се върнат обратно в стаята и отново ще я затисне с очакванията си. И тя отново ще се провали. Не можеше да диша. Бе омъжена от осем часа и всеки час й тежеше като топуз, понеже не знаеше как да му сподели мислите си. Затова темата за парите можеше да се окаже полезна. Всъщност така и стана, понеже сега раздразненият се оказа той.

— Никога не са ме интересували пари — твоите или на когото и да било.

Тя знаеше, че е така, но не отвърна нищо. Той бе сменил позата си и сега тя виждаше ясно очертанията му на фона на чезнещата светлина на водата зад него.

— Затова си задръж парите. Парите на баща си ги похарчи за себе си. Купи си нова цигулка. Не ги пропилявай по нещо, което мога да ползвам и аз.

Гласът му бе рязък. Беше го обидила дълбоко, дори по-дълбоко, отколкото искаше, но за момента това не я интересуваше и фактът, че не вижда лицето му, й помагаше. Никога преди не бяха говорили за пари. Вместо сватбен подарък баща й им бе дал две хиляди паунда. Тя и Едуард мислеха един ден да ги използват за купуването на къща.

Той продължи:

— Мислиш си, че съм изкрънкал работата от теб ли? Това бе твоя идея. И аз не я искам. Разбираш ли? Не искам да работя за баща ти. Може да му кажеш, че съм размислил.

— Кажи му го сам. Той ще се зарадва. Ти му коства доста усилия.

— Добре тогава. Ще му кажа.

Едуард се обърна и тръгна към брега, но след няколко крачки се върна, ритайки с крак по чакъла с нескрито омерзение, запращайки към нея пръски от камъчета, някои от които се приземяваха в краката й. Неговата ярост разпали нейната и тя неочаквано си каза, че разбира общия им проблем: бяха твърде възпитани, твърде стеснителни, твърде боязливи, вървяха на пръсти, говореха внимателно, шушнеха, отлагаха, съгласяваха се един с друг. Почти не се познаваха, а и не можеха да се опознаят поради защитното покривало от приятелско мълчание, което потушаваше различията им, заслепяваше ги и ги обвързваше. Плашеха се от разногласията и сега яростта му я освобождаваше. Искаше да го нарани, да го накаже, да се разграничи от него. Този импулс, който я изпълваше с разрушителна радост, бе така необичаен за нея, че тя не знаеше как да му устои. Сърцето й биеше силно, искаше да му каже, че го мрази, и тъкмо се готвеше да изрече тези остри и чудесни думи, които никога досега в живота си не бе произнасяла, когато той заговори пръв. Бе се върнал на отправната си точка и призоваваше цялото си достойнство, за да я порицае.