Иэн Макьюэн - На плажа Чезъл

— Защо избяга? Това беше грешка от твоя страна, ти ме нарани.

Грешка, нарани ме. Колко смешно!

Тя отвърна:

— Вече ти казах. Трябваше да се махна. Не можех да понасям да бъда там, до теб.

— Искаше да ме унижиш.

— О! Стига вече! Добре, щом искаш, така да бъде. Опитвах се да те унижа. Заслужил си го, след като не можеш дори да се контролираш.

— Говориш като кучка.

Тази дума предизвика искри в нощното небе. Сега вече тя можеше да каже каквото си поиска.

— След като мислиш така, махай се от очите ми. Просто се разкарай, чуваш ли? Едуард, моля те, махни се . Не разбираш ли? Дойдох тук, за да бъда сама.

Той си даваше сметка, че е отишъл твърде далеч с тази дума и сега няма накъде да мърда. И тя знаеше това. Докато му обръщаше гръб, съзнаваше, че играе театър и прави тактически ходове — неща, които винаги бе презирала у по-експанзивните си приятелки. Този разговор започваше да й омръзва. Дори и най-добрият изход щеше единствено да я отведе към нови мълчаливи маневри. Често, когато бе нещастна, се питаше какво най-много би искала да прави в момента. В този случай си отговори веднага. Представи си, че е на перона на Оксфордската гара по посока към Лондон в девет часа сутринта, с калъфа на цигулката в ръка, със свитък ноти и връзка подострени моливи в старата платнена ученическа чанта през рамо, на път за репетиция с квартета, на среща с красотата и трудността, с проблеми, които всъщност бяха разрешими от съвместно работещи приятели. Докато тук, с Едуард, нямаше решение, което можеше да си представи, освен ако не направеше предложението си, а тя се съмняваше, че ще има смелост за това. Колко несвободна се чувстваше! Животът й бе свързан с този странен човек от селцето на Чилтърнските възвишения, който знаеше имената на дивите цветя, на посевите и на всички средновековни крале и папи. И колко необикновено й се виждаше сега, че е избрала тази ситуация, това обвързване за самата себе си.

Все още бе с гръб към него. Чувстваше, че се е приближил до нея, представяше си го точно зад себе си, ръцете му висяха свободно край тялото му, юмруците му леко се свиваха и отпускаха, докато преценяваше възможността да докосне рамото й. От плътната тъмнина на хълмовете през цялата лагуна долетяха звънките извивки на песента, подхваната от самотна пойна птичка. Красотата на звука и късният час я караха да мисли, че е славей. Ала имаше ли славеи край морето? Пееха ли през юли? Едуард знаеше, но тя не бе в настроение да го пита.

Той изрече прозаично:

— Обичах те, но ти правиш всичко толкова трудно!

Запазиха мълчание, осъзнавайки смисъла на миналото време. Тогава тя най-после отвърна:

— Обичах те?

Той не се поправи. Може би и той бе нелош тактик. Просто каза:

— Можехме да сме толкова свободни един с друг, можехме да сме на седмото небе. А вместо това виж как я оплескахме!

Простата истина на тези думи, както и използването на хипотетичното минало време я обезоръжиха. Но думата „оплескахме“ й припомни грозната сцена в спалнята и блудкавата течност, която засъхваше и се напукваше по кожата й. Бе сигурна, че никога повече няма да позволи да й се случи подобно нещо.

Отвърна безчувствено:

— Да.

— Какво по-точно?

— Наистина я оплескахме.

Последва мълчание — някакъв вид пат с неопределена дължина, а през това време слушаха вълните и на пресекулки птичката, която бе отлетяла по-надалеч, но по-слабият й зов се чуваше дори още по-ясно. Накрая, както тя очакваше, той сложи ръка на рамото й. Докосването бе мило и разпръсна топлина по гръбнака й, чак до кръста. Не знаеше какво да мисли. Мразеше се за начина, по който изчисляваше момента, когато трябваше да се обърне, и се видя такава, каквато сигурно той я виждаше — чепата и нестабилна като майка си, трудна за разбиране, създаваща мъчнотии в момент, когато можеха да бъдат на седмото небе от щастие. Затова трябваше да улесни нещата. Това бе нейно задължение, задължението й на съпруга.

Обърна се и застана вън от обсега му, понеже не искаше да я целува, не веднага. Умът й трябваше да е ясен, за да му съобщи плана си. Но все още бяха достатъчно близо и тя успяваше да различи някои от чертите му на слабата светлина. Вероятно в този момент луната зад нея бе частично открита. Каза си, че той я гледа по начина, по който често я гледаше — с почуда, преди да й каже, че е красива. Тя всъщност не му вярваше истински и не обичаше да й го казва, понеже можеше да й поиска нещо, което не би му дала. Тази констатация я обърка и тя изгуби нишката на мисълта си.