Сара Аллен - Ябълково вълшебство

Понякога все още се събуждаше посред нощ, изпитваше онзи страх, който не можеше да забрави, болка като от натъртване по страните и скулите, и си мислеше, че Дейвид все още е жив, че ще ги намери тук с Бей. Напомняше си, че отдавна го няма. От десет години. Годината, когато всичко се промени. Така я наричаше Клеър. Беше починал внезапно в затвора, след като Сидни най-накрая беше повдигнала обвинения.

Да, беше допуснала много грешки. И отчаяно й се искаше този път да постъпи правилно.

Може би тогава щеше най-накрая да почувства, че всичко й е простено.

Потропването на лъжицата в купата на дъщеря й я изтръгна от мислите й. Видя отражението на Бей да става от масата.

– Последната среща на Комитета по украсата за Хелоуин е този следобед, нали? – попита Сидни, когато Бей се приближи, за да остави купата от закуската си в мивката.

– Да. Обаче ще се върна навреме, за да гледам Марая, докато вие с Клеър сте на вашата двойна среща.

– Казваш го като нещо противно. Среща. Гадост. Какъв ужас! Трябва да опиташ някой път. Ще ти хареса.

– Никой не ме е канил – отвърна момичето, докато закопчаваше якето си. – Може ли довечера да пренощувам у леля Клеър, и без това там ще гледам Марая?

– Ако Клеър няма нищо против. Знаеш, че и ти можеш да поканиш някого, нали? Искам да кажа, да поканиш момче на среща.

– Да, бе – завъртя отегчено очи Бей.

– Не, наистина – каза Сидни, издърпа дългата коса на дъщеря си изпод якето и я спусна по раменете й. – Покани Фин. Виждам ви как през цялото време си говорите на автобусната спирка.

– Просто и двамата сме изгнаници. Това е всичко.

– Ти не си изгнаница. Колкото повече го повтаряш, толкова повече хората вярват в това. – Сидни погледна дъщеря си в очите. – Иска ми се да те накарам да се видиш през моите очи.

– Петгодишна с най-добър приятел ябълково дърво ли? – попита момичето и прибра „Ромео и Жулиета“ в задния си джоб.

– Не. – Макар че беше така. Сидни винаги щеше да вижда Бей като тъмнокосото, синеоко момиченце от онова лято, когато се преместиха да живеят при Клеър. Бей часове наред лежеше под ябълковото дърво в двора на семейство Уейвърли и мечтаеше.

– Петнайсетгодишна с най-добър приятел ябълково дърво ли? – попита Бей.

– Бей, стига – отвърна Сидни и я последва през къщата към дневната. – Това дърво не ти е приятел. Фин ти е приятел. Рива Алегзандър ти е приятелка. Тя те покани да участваш в Комитета по украсата, нали?

– Рива е... свястна, предполагам. Но не ми е приятелка. Покани ме в комитета само защото видя как учителите ме карат да пренареждам чиновете в стаите им, както според мен ще бъде най-добре. Знаеш ли как ме наричат някои от децата? Фън Шуй Бей. Рива просто ме включи в комитета, не ме е канила.

– Защото си много добра в тези неща. Бъдещето ти е в интериорния дизайн. Сигурна съм. Това трябва да учиш в колежа – заговори окуражително Сидни, за да й внуши, че страданието няма да трае вечно.

Бей сви рамене, докато вземаше раничката си от голямото бежово канапе срещу камината. В къщата липсваха всякакви удобства, когато Сидни се ожени за Хенри и пусна корени тук, макар че нямаше намерение. Хенри и покойният му дядо бяха живели тук сами дълги години и нямаха нищо против тъмните стени и килимите с протрити следи по тях: от входната врата до дневната, от дневната до спалнята, от спалнята до банята, от банята до кухнята, от кухнята до задната врата. Хенри беше вървял по стъпките на дядо си всеки ден от своя живот. Когато Бей и Сидни се нанесоха, те донесоха в дома мебели и завеси в светли цветове, нови килими. Боядисаха с жълта боя, която искреше на слънцето. Преди няколко години дори ремонтираха кухнята и сега тя имаше шкафове със стъклени вратички, вградена мивка и златист паркет. Обзавеждането може и да се бе променило, но не и маршрутът на Хенри. Все още всеки ден минаваше по стъпките си в къщата. Ала за разлика от дядо си той нямаше син или внук, който да го следва.

При тази мисъл Сидни положи длан върху корема си.

Бей тръгна към входната врата.

– Мамо, не искам да споря с теб. Правя всичко по силите си. Наистина. Колкото и да се стараеш, няма да ми стане по-лесно. Знам, че искаш, но нищо не можеш да направиш. Обичам те.

Точно там грешеше. Бей се давеше. Обаче все още не го знаеше. Задачата на Сидни беше да държи главата й над водата.

Майка й я последва до вратата и я проследи с поглед, докато Бей слизаше по стълбите. Слънцето изгряваше.

– И аз те обичам, миличка – отговори тя.