Сандра Браун - Скандална връзка

Когато бе само на няколко крачки от бюрото му и вече не можеше да си намери извинение да не го погледне, тя повдигна завесата на тъмните си ресници и очите й срещнаха погледа на Грант Чапмън за пръв път от десет години насам.

— Здравей, Шели.

Тя ахна. Или поне усети как това ахване се надигна в гърлото й и после се надяваше, че е успяла да го овладее навреме.

— Здравейте, мистър Чапмън.

Той почти се засмя, но също успя да се спре, преди да е издал някакъв звук. Широките му чувствени устни се усмихнаха непринудено, но очите му напрегнато изучаваха лицето й. Забелязаха косата, неосъзнато уязвимите очи, тънкия нос, устните. Дълго разглежда устните й и когато езикът й нервно ги навлажни, тя се прокле наум, че не се е сдържала.

Тишината в стаята стана опасна. Той бе заобиколил бюрото си и се бе изправил пред нея. Винаги бе бил толкова замайващо висок. Не заплашително, а някак покровителствено.

— Не мислех, че ще ме познаете.

— Познах те още първия път, когато дойде на моята лекция.

Като беше толкова близо до нея, гласът му звучеше по-дрезгаво. Когато се напрягаше да говори високо на лекциите, гласът му губеше тази интимна нотка, която сега смущаваше душевното й спокойствие.

— Започнах да се чудя дали целият семестър ще мине, без да ми кажеш едно здрасти.

Десетте години на зрелост бяха изтрити от тази приятелска закачка и тя се почувства отново млада и плаха както в първия ден, когато го бе видяла.

— Не исках да ви притеснявам, като ви заговоря, и вие трябва да се напрягате, за да си ме спомните. Щях да ви поставя в неудобна ситуация.

— Оценявам загрижеността ти, но не е била необходима. Спомням си те много добре. — Той продължи да изучава лицето й и тя се зачуди дали намира, че годините са подчертали или отнели от хубостта й. Тя сама не смяташе, че е станала по-малко или повече привлекателна, само знаеше, че е различна от момичето, което старателно му бе помагало да проверява тестовете.

Дали тогава бе разбрал, че е влюбена в него? Дали го бе обсъждал с приятелката си?

„Трябва да я видиш, толкова примерна и благовъзпитана, ръцете й се потят от притеснение. Щом помръдна и тя подскача като подплашено зайче.“ — Тя си представи как той поклаща глава със съжаление и лек присмех.

— Шели?

Той я изтръгна от неприятните разсъждения, изричайки името й, като че ли го бе повторил няколко пъти.

— Да? — попита тя без дъх. Защо изведнъж въздухът започна да не й стига?

— Попитах те откога си мисис Робинс.

— О, от… седем години. Но от две години вече не съм мисис Робинс.

Веждите му, малко разрошени, съвсем типично мъжки, се извиха в ням въпрос.

— Това е една дълга и скучна история. — Тя погледна надолу, към върховете на ниските си елегантни обувки. — Доктор Робинс и аз се разделихме преди две години. Точно тогава и реших да се върна в университета.

— Но това е едва бакалавърският курс.

Ако някой друг мъж бе облечен в дънки, западняшки ботуши и спортно сако, щеше да изглежда сякаш имитира някоя филмова звезда, но Грант Чапмън бе абсолютно неотразим. Дали това беше заради разкопчаната яка на карираната му памучна риза, от която се показваше ивица от тъмните косми на гърдите му?

Тя с усилие отмести очи от тази гледка, за да отговори на въпроса му.

— Точно така. Аз съм в бакалавърския курс. — Тя нямаше представа колко очарователни изглеждаха устните й, когато се усмихнеше непринудено. През последните няколко години усмивките не бяха я спохождали често. Но когато това се случеше, умората, с която нещастието беше белязало лицето й, изчезваше и устните й се извиваха в ъгълчетата, където грейваха две малки трапчинки.

Грант Чапмън изглеждаше завладян от тези сладки трапчинки от двете страни на устата й. Отне му доста време да отговори.

— Бих си помислил, че след като беше такава добра ученичка, ще отидеш в колеж веднага след училище.

— Така и стана. Започнах да следвам в университета на Оклахома, но… — Тя хвърли поглед встрани, докато си спомняше първия си семестър в колежа и как срещата с Даръл Робинс бе променила живота й. — Станаха разни неща — завърши неуверено.

— Как вървят работите в Пошмън Вали? Не съм ходил там, откакто напуснах. Боже, това значи…

— Десет години — добави тя незабавно и веднага поиска да си прехапе езика. Звучеше като добро момиченце, което дава правилните отговори на въпросите на учителя си. — Или нещо такова — прибави, опитвайки се да прозвучи небрежно.

— Да, защото отидох във Вашингтон направо оттам. Напуснах преди края на учебната година.