Оливия Голдсмит - Да омъжим мама

— Аз съм родена в Гейнзвил — отвърна по-младата жена. — Обичам Флорида. Особено Маями.

Филис скръсти ръце.

— Как можете да обичате град, чийто най-известен рок състав се нарича „Умрелите немски туристи“? — попита тя.

Снизходителната млада жена се оживи.

— Ами… насилието се отразява зле на бизнеса ми…

— Не се отразява добре и на немските туристи — прекъсна я Филис. — Но оцелелите лесно могат да те накарат да станеш убиец. А пенсионерите! — Филис обърна очи към тавана. — Не харесвах никого от тези хора, когато живееха в Ню Йорк и бяха важни и напористи. Не мога да разбера защо трябва да ги харесвам сега, когато не правят нищо по цял ден и продължават да са напористи.

— Флорида е хубаво място за възрастните хора. Климатът е добър и…

— Наричате деветдесет и девет процента влажност добър климат? — прекъсна я Филис. — В сравнение с какво? Джакарта? Трябва да видите каква градина от плесени е поникнала на зимното ми палто! И още нещо: кой казва, че хората на една и съща възраст трябва да стоят заедно? Аз не искам да съм с тях. Това е възрастово гето. Това не е чакалнята на Бога, а фоайето на Ада. Слонско гробище. — Филис се изпъна в целия си ръст. — Е, аз не съм слон. Аз съм нюйоркчанка.

Служителката я изгледа хладно.

— Ню Йорк е опасен град. Особено за сама възрастна дама. — Започна да се държи сякаш Филис беше глупава, трепереща развалина.

— Искате да кажете, че според вас съм неспособна да се грижа за себе си?

— Ммм… не. — Вещицата повдигна вежди. — Разбира се, че не. — Каза го с искреността на медицинска сестра, която уверява пациент, че няма да го заболи.

Защо хората под петдесет си мислят, че могат да разговарят с една по-възрастна жена така, сякаш е изкуфяла? — питаше се Филис. Ожесточи се още повече.

— Вижте, дайте ми билета и толкова. Първа класа. Ако имам нужда от лоши съвети, ще се обърна към децата си.

Филис зачака да се отпечата билета. Утешаваше се с мисълта, че това момиче някой ден също щеше да навлезе в критическата. След четирийсет и пет години щеше да скубе косми от полегатата си брадичка — ако все още е в състояние да я види и ако все още може да координира ръката си, за да държи пинсетата.

— О… — изгука младата жена, когато й подаде билета. — Там са вашите деца. Това е друго нещо. Сигурна съм, че ще ви се зарадват.

— Голямата ми дъщеря е преуспяващ борсов посредник. Има фантастичен апартамент край Сентрал Парк. Синът ми, най-младият, е предприемач. — Филис замълча за миг. Не можеше да пропусне Шарън. — Средната ми дъщеря има две чудесни дечица.

— При кого от тях ще отседнете? — попита служителката.

— Сигурна съм, че ще се скарат при кого да отида — каза й Филис. — Веднага щом научат, че пристигам.

— Не знаят ли?

Филис поклати глава.

— Изненадата е съществена част от изкуството на войната. — Малко зад нея госпожа Кац се задави. — Силвия, да не би да си…

— Искате ли това? — прекъсна я грубо служителката.

Филис грабна билета от ръката й и поклати глава.

— Разбира се. Просто отсега нататък се постарайте да показвате повече уважение към възрастните. Остеопорозата очаква и вас.

Филис стана от стола, обърна се и се отдалечи.

— Кой ще вземе мама от летището в сряда? — попита Шарън. Братът и сестрите бяха у най-голямата, но най-много говореше Шарън. Беше едра жена, макар че дланите и стъпалата й бяха фини — почти ненормално тънки. Очите й, заровени сред месестите бузи, бяха в същия тъмнокафяв цвят като непосребрените участъци от косата й и нервно се стрелкаха насам-натам. От два часа и половина се тревожеше за летището.

Сиг въздъхна. В четирите дни до сряда трябваше да вмести много неща. Трябваше да се подготви за срещата във връзка с маркетинга, да завърши информационния бюлетин, да започне покупките за Коледа с несъществуващия си бюджет, да изпрати коледни картички на клиентите си, както и да се справи с пристигането на майка си. Винаги трябваше тя да прави всичко, мислеше си, включително да организира каквото трябва, да се погрижи за минималните разноски на майка си и редовно да дава заеми на сестра си и брат си. Понякога човек просто трябваше да тегли чертата. Чакаше. Знаеше, че Шарън, като самата природа, се ужасяваше от вакуума. Щеше да наруши мълчанието, а след това…

— Аз няма да го направя — каза Шарън и запълни празнината. Гласът й прозвуча твърдо, макар че брадичката й трепереше. — Няма — повтори тя. Увереността си бе отишла, започваше хленченето. Сиг продължи да чака. Използваше тази техника, когато изпълняваше голяма поръчка. — Нали трябва да се мине по моста „Трибъро“? — попита Шарън тревожно и зачака отговор. Такъв не последва, ако не се брои пъшкането на Брус, когато издиша дима от цигарата си. — Не мога да мина по този мост — добави Шарън с глас на малко момиченце. Сиг започна да я съжалява. — Нека Брус я вземе.