Оливия Голдсмит - Да омъжим мама

Взе червилото, за да придаде малко цвят на устните си, но ръката й замръзна във въздуха. Защо да си правя труда, помисли си. Защо да оцветявам? Губеше, беше загубила. Цветът на младостта, намекът за плодовитост, който привличаше мъжете и им въздействаше дори подсъзнателно, изчезваше. Може би мъжете на нейната възраст търсеха по-млади момичета не само заради вида им, но и заради хормоналното послание, което изпращаха — че могат да износят децата им. Че могат да демонстрират пред света тяхната мъжественост с набъбналите си гърди и издути кореми. Цикълът й все още беше редовен. Още колко време обаче щеше да е така? Тя не беше за разплод. Цветът на младостта си бе отишъл и тя щеше да остарее сама.

Вгледа се в огледалото. Зад тънката маска на майка й не се ли криеше отчаяние? Нямаше ли някаква смелост, която казваше на Сиг, че е по-добре да паднеш, докато се сражаваш, че трябва да си жизнена и нападателна, че хората не бива да те възприемат като сантиментална и самотна?

Огледа още веднъж спалнята, после стана и обиколи всичките си чудесни стаи. Както обикновено, стигна до кухнята. Погледът й веднага бе прикован към единствения недостатък — тънката пукнатина върху лъскавата боя. Беше ли се увеличила? А може би трябва да похарчи тези пари, за да заглади собствените си бръчки, да придаде блясък на самата себе си. Може би ако се освободи от още някой и друг килограм, ако намери повече време за фитнес залата и ако си оправи очите, ще успее да привлече някой по-приемлив, по-интересен и по-човечен от Филип Норман? Или пък няма да успее? Посегна към вратата на фризера и извади кутия нискомаслен шоколадов сладолед. Седна на пода и се зае да го изяде целия с една лъжица. Рядко правеше такива неща, но сладостта в устата й беше приятна. Разбираше как сестра й е станала повече от сто килограма. Когато се замисли за Шарън, си спомни, че още не й се е обадила. Е, ще й се обади по-късно. След като приключи със сладоледа.

— Филис Герономос. Билет за Ню Йорк — обяви тя. — Еднопосочен. За четвърти декември.

— Имате ли резервация?

— Имам много резерви, но така или иначе заминавам. — Служителката не вдигна очи от клавиатурата и не обърна внимание на шегата на Филис. Филис сви рамене. Познаваше този тип хора. За тях възрастните жени бяха невидими.

Намираше се в малък, препълнен офис, с много бюра, поставени едно срещу друго. В средата имаше малка пластмасова коледна елхичка, по която висяха розови крушки. Това пътническо бюро й бе препоръчано от зет й — служителката пред нея беше собственичката. „Ще уреди въпроса ти — бе й казал Барни. — Задължена ми е.“ Филис не искаше да мисли за какво точно тази неприятна флоридчанка с голяма коса е задължена на зет й, но все отнякъде трябваше да си купи билет. Служителката я погледна за първи път, сякаш знаеше, че от нея се очаква нещо, но не разбираше какво.

— Значи… заминавате за Ню Йорк? — попита тя.

— Така изглежда — усмихна се Филис мило. Единственото преимущество на старите дами бе, че ако се усмихнат, могат да се отърват безнаказано, дори и да са извършили убийство.

Служителката се консултира с екрана и се нацупи бебешки.

— Трябваше да планирате пътуването си по-отрано. Знаете ли, че еднопосочният билет струва колкото билета за отиване и връщане? — Говореше снизходително и силно, сякаш Филис бе едновременно глупава и глуха. — През празниците сме много натоварени. Сега вече не е възможно да се възползвате от намалението, което даваме при четиринайсет или двайсетдневно предварително закупуване на билет.

Кажи ми нещо, което не знам, помисли си Филис, а жената не преставаше да говори. Къде беше помощта или отстъпката в цената, за които бе споменал Барни? Типично. Барни Голямата уста. Филис в никакъв случай нямаше намерение да иска от тази жена каквито и да било услуги.

— Както и да е — каза жената, — не желаете ли да си вземете и билет за връщане?

— Няма да се връщам! — почти извика Филис. — Дойдох тук само защото Айра искаше. Той почина! Защо да стоя повече? — Веднага разбра, че е казала повече, отколкото трябва. Боже! Още малко и щеше да започне да разказва биографията си на непознатите в автобуса. Потенциалното унижение на самотата беше като ритник по гордостта й. Пое дъх. Щеше да отвърне с единственото си оръжие — езика.

— На кого му е притрябвало да живее на място, където всеки говори, а всички са глухи и не слушат? Никой не е роден тук, тук хората само умират. Фу! Тук нищо не е пуснало корени, освен дърветата. Мразя Флорида.