Оливия Голдсмит - Да омъжим мама

— Казах на Айра — обяви Филис.

— Мислиш ли, че се е разстроил? — попита Силвия.

— Откъде да знам? — Филис чу как в гласа й се прокрадва раздразнението, което Силвия често я караше да изпитва. — И когато беше жив, човек трудно би могъл да каже дали изобщо чувства нещо. В болницата, когато дробовете му бяха пълни с течност, не се оплакваше.

Минаха покрай естрадата, която сега беше пуста, ако не се брои плакатът, който обявяваше концерта на някакъв суинг оркестър същата вечер. Веднъж седмично алеята се изпълваше от танцуващи двойки. Силвия, чийто съпруг я бе изоставил преди няколко години след двайсет и една години брак, идваше редовно и гледаше, здраво стиснала в скута си черната лачена чанта. Бе канила Филис многократно и Филис неизменно бе отказвала. Силвия не забелязваше и продължаваше да я кани.

Не че Филис не обичаше музиката, освен може би тази петък вечер, когато на плаката бе написано, че първият оркестър за сезона ще свири весели мелодии. Имаше нужда от печени кестени колкото от меланома. Обикновено обичаше да слуша музика. Сега обаче музиката я правеше неспокойна и тъжна. Някак си Силвия можеше да седи отстрани и да се чувства добре, но за Филис бе болезнено да си дава сметка, че никога вече няма да танцува. Хората танцуваха на алеята и след това, сякаш само след миг, бяха мъртви, изчезваха. Все едно бяха отдолу, заровени в пясъка. Филис потисна една въздишка. Айра не си падаше по танците. Тя, някак си, се бе отказала отдавна. Беше нелепо да мисли за това на нейната възраст, но в музиката имаше нещо, което влизаше под кожата й и не й позволяваше да седне — без да съжалява, без да чувства каквото и да било — заедно със Силвия.

— Идваш ли довечера? — попита Силвия, предсказуема като банков скандал на републиканците.

— Не мога — отговори й Филис. — Канена съм на вечеря в Бъкингамския дворец.

— Не се шегувай с мен — укори я Силвия, но в гласа й имаше достатъчно съмнение, за да знае Филис, че може.

— Бети е много нещастна — продължи Филис. — Децата й я разочароваха. До едно. Казах й: „Бети, децата са за това“. Довечера ще поприказваме за тези неща. Знаеш ли, говори се, че Едуард е като моя Брус. „Лява резба, дясна резба — казах й. — Почакай малко да си намери някоя фуста и да се установи.“

— Принц Едуард е като твоя Брус? — попита Силвия, снишила глас.

— Събуди се и вдъхни нитроглицерина — каза Филис на приятелката си, която имаше проблеми със сърцето.

— Каква трагедия — зацъка с език Силвия. — И в такова семейство.

— Има го и в моето — тросна се Филис. — Какво сме ние? Помия? В това няма нищо лошо.

Имаше предостатъчно, според Филис, според Сюзън и Шарън също, но не беше ничия работа да го изтъква, освен нейна.

Ако Филис вземеше Силвия насериозно, трябваше да се обиди. За щастие, тя знаеше колко нелепо би било да се обиждаш от приказките на Силвия. Тази жена имаше силно телосложение, добро сърце и слаб ум.

— Чух, че Кралицата майка била оперирана от рак на дебелото черво — каза Силвия тихо. — Като моя Сид. — Последното десетилетие, преди Сид да я напусне, Силвия се бе справяла не само с болното си сърце, но и с рака на Сид. — Представяш ли си? Всичките тези градински увеселения! — Нямаше логична връзка, но Силвия не обърна внимание. Кой би могъл да каже как работи мозъкът на Силвия?

Стигнаха до края на алеята и, както винаги, Силвия трябваше да докосне бетонния стълб, побит в асфалта, за да не влизат автомобили.

— Какво ще стане, ако поне веднъж стигнем до края на алеята и ти не докоснеш стълба? — попита Филис.

— Всички го докосват — отвърна Силвия. — Трябва да го докоснеш.

— Не, не трябва. Аз не го правя.

— Ти. Ти си различна.

— Сериозно? Кажи ми нещо, което не знам.

Филис въздъхна. Различна — добре. Проблемът бе, че това означаваше самотност. Не знаеше откога бе самотна. Със сигурност дълго преди Айра да умре. След известно време самотата се превръща в част от живота и просто не й обръщаш внимание. В това беше опасността. Все едно да дишаш газ — не го усещаш, а той може да те убие. Във Флорида Филис нямаше истински приятел, който да я разбира и да схваща шегите й. Дори Айра, дълго преди да умре, бе престанал да реагира. Но и никой не разговаря със съпруга си. Какво можеш да кажеш след четирийсет и седем години? „Все още ли харесваш циците ми?“ „Мислиш ли, че трябва да скъся тази пола?“ „Трябва ли да изтеглим войските си от Босна?“

Филис все още можеше да каже много, но кой искаше да слуша? И кой би могъл да каже нещо интересно в отговор? Затова сега се разхождаше по Широката алея със Силвия Кац. Силвия не беше Мария Кюри и не разбираше и половината от това, което й говореше, но поне не се обиждаше от шегите й.