Алиса Дей - Възраждането на Атлантида

Странно, че думата, която тя беше използвала, за да опише сама себе си, се вля в ума му така лесно. Съсипан.

— Защо си съсипана? — попита той внезапно. — Какво имаше предвид, когато го каза?

Беше неин ред да трепне. Тя се завъртя на пета и отправи поглед към панорамната гледка. Нямаше нищо в изоставените сгради и потрошени коли, което да задържи вниманието й, но очевидно нещо в спомените й го направи.

Той тихо се приближи, докато не застана непосредствено зад нея. Можеше да почувства как топлината на тялото й затопля ледената му кожа, замръзналата тундра на сърцето му. Знаеше, че трябва да си върви или щеше да се изгори.

Преди да успее да помръдне, тя се обърна отново и почти се озова в прегръдката му. Бяха толкова близо един до друг, че само дъхът им ги разделяше. Един дъх и една догма на единадесет хиляди години.

— Бунтовничката и жреца — каза той с груб глас. — Каква двойка сме само.

Очите й бяха огромни на фона на измършавялото й лице.

— Но двойка е това, което никога не може да бъдем. Вършила съм неща… грозни и непростими неща. В името на свободата.

Той вдигна ръка, за да докосне лицето й, но спря, с пръсти само на инч разстояние от кожата й.

— А аз не правех нищо. В името на един бог.

В следващия момент се оказа на около дузина крачки разстояние и се втренчи в нея. Остави цялото въздействие на глада и желанието му да се стоварят като гръм върху нея. Вътре в нея.

Тя се приведе напред, обгърна с ръце тялото си и започна да плаче.

— Нямам право да моля за това, но моля те, върви си сега — изрече Куин с наранено достойнство в гласа си. — Ще работим заедно тази вечер, а след това никога повече няма да се видим. Но сега си върви. Не ме измъчвай с образи на онова, което никога няма да имам.

Той й се поклони, а след това по някакъв начин намери сили да си тръгне. Знаеше, че когато се изправи срещу Барабас, то щеше да е нищо в сравнение с куража, който призова в себе си в този момент.

Райли се препъна и сграбчи ръба на плота, където търсеше бисквитите, за които Куин бе споменала. Остра болка се вряза в нея и почти я повали на земята.

— Куин. О, Куин — простена тя.

В същия момент Конлан вече бе до нея и обвиваше ръце около тялото й, като изръмжа на Джак, който се бе приближил, за да й помогне.

— Райли? Добре ли си?

— Да. Не. Не знам. Става дума за Куин, тя… — притокът на мъка внезапно спря. Куин бе затворила защитите си.

Райли изпрати подкрепа и любов на сестра си.

Куин, можеш да разчиташ на мен. Обичам те. Не съм сигурна какво става с теб, но можеш да разчиташ на мен.

Но единственият отговор бе мълчание.

Вен влезе в стаята.

— Хей, ние отиваме да разучим района, след като вече се стъмва. Ще вземем някаква храна, докато сме навън. Джъстис познава доста добре окръга и, разбира се, хората на Куин…

Гласът му заглъхна и вниманието му се насочи към Джак.

— Какво, по дяволите, си ти? Никога не съм подушвал нещо такова преди?

Джак му се намръщи.

— Страхотни маниери, задник! Разхождаш се наоколо и душиш хората постоянно, нали?

Вен се усмихна.

— Искаш ли да излезем навън? Защото съм под дяволски голямо напрежение и ще се радвам да ти сменя физиономията просто за забавление. Така че хайде.

Внезапно Джак оголи зъби.

— Може би искаш да провериш фазата на луната, преди да предизвикваш алфата в жилите ми, водно момче.

Райли се откъсна от Конлан и застана между двамата мъже.

— Имаме ли сантиметър в стаята?

Вен премигна и я стрелна с объркан поглед.

— Какво?

Младата жена изобрази на лицето си възможно най-сладката си и невинна усмивка, а Конлан се опита да не се разсмее. Знаеше какво ще последва.

— Ами, мислех си, че двамата можете да си ги извадите, да ви ги премерим и да приключим с въпроса — отвърна тя с развеселен глас.

Отне едно сърцебиене, но след това и Вен и Джак избухнаха в смях и протегнаха ръце за ръкостискане.

— Вен. Ще ни разведеш ли наоколо, момче от джунглата?

— Джак Шепърд. И за теб съм мъжът от джунглата.

Вен погледна към Конлан, който кимна в знак на съгласие, и двамата с тигъра напуснаха стаята. Планът беше добър. Макар да нямаше причина да не се доверят на Куин, преценката й за хората около нея беше под въпрос, докато не се докажеше противното.

Не се искаше кой знае колко досетливост, за да се извърши някакво предварително наблюдение. Райли изсумтя и поклати глава.

— Момчетата винаги си остават момчета, нали?