След което Клариса изневери на собствения си принцип — „Никога не излизай с някого, който не седи на VIP масата в «Чоу»!“, излезе с интерниста цели три пъти, установи нищожните размери на пениса му и с това приключи всичко. Все пак доста се постара с надеждата, че може да се случи чудо, но такова не последва и разочарованието беше пълно. Сразената Клариса не излезе с мъж в продължение на цял месец. Прекарваше вечерите вкъщи в сигурната компания на бутилка водка и вибратор.
Ето че най-после майка й излезе от банята и видя гримасата на лицето на Клариса.
— К’во?
— Какво!
— О, стига с т’ва…
„Това!“, изкрещя наум Клариса.
Майка й беше с еврейско потекло, дъщеря на боливийски генерал, много красива навремето, все още крехка и изящна. До нея Клариса изглеждаше като щангистка, напомпана със стероиди.
— Мамо, прочете ли онази статия?
— Нищо няма да излезе. Остави момчето на мира.
Никаква дипломатичност.
— Очаквах подкрепа — жално избоботи Клариса. (Прозвуча като двигател на фолксваген, който се мъчи на нанагорнището при „Сепулведа“.)
— Той няма да се ожени за теб.
— Да се обзаложим ли?
— К’во?
— Да се хванем ли на бас? Знам, че искаш.
— Не. Никакви залагания.
— Най-обикновен бас, мамо. Ето какво, другия вторник той ще обядва в „Айви“. — Клариса знаеше това, тъй като беше прозвънила всички ресторанти по Западното крайбрежие да пита имат ли резервация на името на Аарон Мейсън, представяйки се за разсеяна секретарка, която не иска да си навлече гнева на шефа си.
— Няма да дойда с теб.
— Ще дойдеш. Не мога да поканя приятелките си. Те са или твърде темпераментни, или твърде злобни. Ще го изглозгат до кокал. Ще го направят на пух и прах.
Майка й махна с ръка както винаги, когато се вълнуваше.
— Моля те, мамо, не ми отказвай!
Майка й отново направи същия жест.
— Обещавам да се държа прилично и да не го опустошавам или каквото там смяташ, че правя с мъжете. — С тези думи Клариса се надигна от червения кадифен диван, отмъкнат от нощния клуб на едно бивше гадже (от когото Клариса беше научила винаги да има охладена водка подръка). — Искам само да се срещна с него.
Майка й я изгледа с присвити очи и повтори жеста.
— Чудесно. Значи се разбрахме — заяви Клариса. — Искам да облечеш черния костюм на Армани, копринения, със сребърните копчета.
Майка й отново започна да жестикулира.
— Не, не — не те прави дебела, спокойно. По никакъв начин не би могла да изглеждаш дебела.
Клариса скочи на крака и се отправи към барчето.
Апартаментът й беше типичен за квартала между „Робъртсън“, „Ла Сиенега“, „Бевърли“ и Трета улица, в който десетки момичета като нея живееха под наем в очакване на „прекрасния принц“. Всички те донякъде си приличаха — бяха около трийсетте (най-масовата аудитория на вечерните програми на телевизия „Фокс“), руси или кестеняви (но задължително с права коса, както сега беше модата), високи (но не колкото топмоделите), любителки на капучино сутрин и на водка вечер. Всички те бяха финансово зависими от родителите си, въпреки че издръжката, която получаваха, далеч не покриваше разходите им (наема, марковите обувки, абонамента за луксозни дамски списания и всичко останало). И, разбира се, всички бяха без работа или поне без постоянна работа, което не ги безпокоеше особено.
Те изобщо гледаха да не си създават излишни притеснения. Войните, бедността, децата, възрастните роднини, приготвянето на вечерята, заплахата от екологична катастрофа — това бяха все проблеми, които могат да причинят сериозни главоболия, й момичетата предпочитаха да си ги спестят.
Клариса не правеше изключение.
Междувременно тя се върна с два коктейла „Белведере“ — водка с тоник и няколко черешки за цвят. Седна до майка си и отпусна на рамото й голямата си руса глава (за която една приятелка веднъж й беше казала, че си я представя изсечена върху монета).
— Моля те, мамо. Кажи, че ще дойдеш.
Майка й я погали по главата. Клариса си отдъхна — знаеше си, че може да разчита на майка си.
Но когато дойде съдбовният ден, най-важният ден в живота на Клариса, кльощавата й майка дребосък, с опушени тютюнджийски дробове, й погоди страхотен номер. Обади се да се извини, че не можела да дойде. Клариса я прати по дяволите и й затвори телефона, но първо се разбраха да се видят на вечеря в „Мистър Чоу“.
Ами сега?! В никакъв случай не можеше да се появи в „Айви“ сама. Никой не обядва сам на подобни места. Трябваше час по-скоро да си намери подходяща компания.
Читать дальше