Джиджи Леванжи-Грейзър: Мъжеядката

— Щом ти го казваш, сигурно е така — въздъхна Клариса.

— Познаваш ме по-добре от собствената ми майка.

— Как иначе, нали висиш тук, откак си пълнолетна, госпожице Всичко-това-и-още-отгоре.

— Дори още по-отдавна — смигна му тя.

Харесваше този тип. Забавен, интелигентен, остроумен и гей. Забележителна комбинация.

Номер пет. Джон Ф. Кенеди-младши. (Богат, от добро семейство, нещастен(?) брак. Уви, мъртъв.) Степен на трудност: 8.

— Сладурче, крайно време е да направиш избора си и да хванеш някоя от тези големи риби в мрежата си — гласът на Лари звучеше загрижено.

— Знам, Лари — кротко отвърна Клариса. — Но идеята не е да се омъжа просто за някой богат глупак. Къде е тук тръпката, питам аз? Като че ли ми се ще да се влюбя. Освен всичко останало. Старомодно ли ти звучи?

Сватби, бебета, хлапета, млади майки в луксозни автомобили, стари татковци в инвалидни колички — накъдето и да погледнеш, виждаше това. Клариса нямаше намерение да остане на някоя междинна гара като забравен куфар.

— Малко — призна Лари. Надникна в листа й и поклати глава. — Зарежи тая работа. Това не са ти деветдесетте. Слез на земята и хвани бика за рогата, докато е време. Казвам ти го, защото ще ми е мъчно след десет години да те видя в компанията на някой дядка с половин панкреас.

Той хвърли многозначителен поглед към дъното на бара, където седяха две перхидролени блондинки, прехвърлили четирийсетте, с лица, обработени от скалпела на пластичните хирурзи. Двете се смееха пресилено на шегите на доста по-възрастен мъж с увиснало шкембе и старчески петна по ръцете.

Клариса мълниеносно забеляза изтърканите им обувки, както и бримката на чорапогащника на едната.

— Колкото до това, можеш да бъдеш спокоен. Няма да го допусна — натъртено каза тя.

Все пак обаче не можеше да не си зададе въпроса дали Лари не беше прав. Както обикновено.

Не беше вчерашна и много добре съзнаваше откъде дебне заплахата. Това беше най-големият й кошмар. Неслучайно Лос Анджелис беше известен като „града на разбитите илюзии“. В който и скъп ресторант да влезеше — „Спаго“, „Мистър Чоу“, „Нобу“, „Айви“, „Чая“, „Джорджо“, „Люк“, „Чадуик“, — винаги имаше една маса, която Клариса избягваше като чума (или като разпродажбите, или като Дж. К. Пени, или като фондацията на Есте Лаудер). Обикновено това беше една от крайните маси, в непосредствена близост до кухнята или тоалетните. Там седяха две блондинки с лица, чиито деликатни черти изглеждаха добре през по-голямата част от времето. Те най-често бяха увлечени в разговор и от време на време бодваха от салатата, но ако човек е достатъчно наблюдателен, щеше да долови нотките на умора в гласовете им и смътната тревога в погледите им. Те час по час отиваха да се „поосвежат“ и да оправят грима си. Връщаха се с изправени глави и застинали лица и поръчваха по чаша шардоне, но никога десерт. Знаеха, че ги наблюдаваш, те също го правеха — с тежки погледи, които можеха да те премажат като валяк.

Клариса не ги обвиняваше.

Тя тръсна глава, за да се отърси от мрачните мисли. Трябваше да се омъжи до края на годината. Въпросът не търпеше отлагане. През ноември щеше да навърши трийсет и две. Официално — двайсет и девет. След четири години се виждаше като щастлива майка на две дечица, след десет — разведена, но все още в разцвета си (благодарение на този магьосник доктор Дру Франклин от Бевърли Хилс). Щеше да гребе от живота с пълни шепи, а хлапетата щяха да бъдат поверени на грижите на бавачки и впоследствие изпратени в скъпоплатени частни училища. Всичко по реда си.

А ако се влюбеше, тогава… Съществуваше ли изобщо подобна вероятност? Случило й се беше веднъж… Дали пък не беше за последно?

Ще видим. Трябваше да си състави конкретен план и да действа по същество. Още повече, че над главата й беше надвиснала конкретна заплаха — баща й. Непоносимият Теди Алпърт я беше предупредил, че в най-скоро време ще спре да плаща наема й. Което означаваше, че: а) трябваше да започне работа. Изключено. Та тя беше толкова заета през цялото време. Или: б) трябваше да си намери съпруг с прилични доходи. Именно. Особено като се има предвид, че не ставаше по-млада.

Келнерът Лари взе химикалката от ръцете й и изписа със замах:

„6-10: ААРОН МЕЙСЪН“

Изписа го с главни букви, сякаш за да подчертае значимостта на това име.

Клариса го погледна с любопитство… и смътна надежда.

— Кой пък е този?

— Твоят златен шанс, госпожичке. Трябва да си по-добре информирана.