Гейл Форман - Да остана ли

Сепвам се, когато чувам името си от жената, понеже то болезнено ми напомня, че всъщност става дума за мен. Баба й казва за хората, които са тръгнали към болницата — лели, чичовци. Не чувам да споменават Адам.

Всъщност точно него искам да видя. Ще ми се да знаех къде е той, за да опитам да отида там. Нямам представа как ще ме намери. Баба и дядо нямат телефонния му номер. Те пък нямат мобилни, така че той не може да се свърже с тях. Не знам дори дали ще се сети да им се обади. Хората, които обикновено предават необходимите сведения, че нещо се е случило с мен, не са в състояние да го сторят.

Надвесвам се над безжизненото и пиукащо нещо, което представлявам в момента. Кожата ми е посивяла. Очите ми са затворени с лепенки. Иска ми се някой да махне лепенките. Отстрани ми се струва, че клепачите ме сърбят. Внимателната сестра се приближава. Престилката й е щампована със сладоледи на клечка, нищо че не сме в педиатрията.

— Как си, миличка? — пита ме тя, все едно случайно се срещаме в магазина.

Отначало с Адам не ни потръгна гладко. Аз май вярвах, че любовта е по-силна от всичко. Когато той ме изпрати до къщи след концерта на Йо-Йо Ма, според мен и двамата вече съзнавахме, че сме влюбени. Мислех, че трудното е да стигнеш до този момент. Книгите и филмите винаги свършват с първата романтична целувка на двойката. Щастливият им живот впоследствие чисто и просто се предполага.

С нас не се получи точно така. Оказа се, че идваме от две коренно различни места в социалната вселена и че това си има своите недостатъци. Продължихме да се срещаме в музикалните кабинети, но взаимоотношенията ни останаха платонични, като че ли и двамата не искахме да разваляме нещо хубаво. Обаче ако се виждахме на други места в училище — когато сядахме в кафенето или учехме заедно навън в двора в слънчеви дни, — нещо липсваше. Чувствахме се неловко. Разговорът не вървеше. Единият от нас казваше нещо, а другият заговаряше едновременно с него.

— Ти кажи — отстъпвах.

— Не, ти — отвръщаше Адам.

Учтивостта беше мъчителна. Искаше ми се да я преодолеем и да се върнем към сиянието от нощта на концерта, но не знаех как да го постигна.

Адам ме покани да чуя групата му. Беше още по-ужасно, отколкото в училище. Ако в семейството си се чувствах като риба на сухо, сред приятелите на Адам се чувствах като риба на Марс. Край него постоянно имаше жизнени и симпатични хора, най-готините момичета с боядисана коса и пиърсинг, надменни момчета, които живваха, когато си говореха с Адам по рокаджийски. Аз не ставах за групарка. И изобщо не можех да говоря рокаджийски. Би трябвало да разбирам този език, след като бях музикантка и дъщеря на татко, но не го чатках. Точно както онези, които говорят мандарински, хващат нещо от кантонското наречие, ама не съвсем, противно на убеждението на хората, които не знаят китайски, че всички китайци се разбират помежду си, а всъщност кантонският и мандаринският са напълно различни.

Ужасявах се да ходя на концерти на Адам. Не че ревнувах или не харесвах тази музика. Много обичах да го гледам как свири. На сцената китарата сякаш се превръщаше в негова трета ръка, в естествено продължение на тялото му. А когато след концерт се появеше зад кулисите, беше потен, но някак чистичко потен, и на мен ми се искаше да го близна по бузата като сладолед. Е, не го правех.

Накачулеха ли го фенове, аз се отдръпвах настрани. Адам се опитваше да ме придърпа обратно и да обгърне талията ми с ръка, но аз се измъквах и се скривах в сенките.

— Не ме ли харесваш вече? — смъмри ме той след един концерт. Шегуваше се, но долових болката му, скрита в небрежно подметнатия въпрос.

— Не знам дали да продължа да идвам на концертите ти.

— Защо не? — Този път изобщо не скри, че е засегнат.

— Имам чувството, че ти преча да се насладиш на преживяването. Не ми се иска да се тревожиш за мен.

Адам отговори, че не се тревожи за мен, но си знаех, че отчасти се тревожи.

Сигурно щяхме да се разделим още тогава, в началото, ако не беше домът ми. Вкъщи сред семейството ми открихме място, където и двамата се чувствахме добре. Излизахме от един месец, когато заведох Адам на първата му вечеря у дома. Той седна в кухнята и двамата с татко се заговориха за рок. Слушах ги и продължавах да не разбирам и половината от нещата, които обсъждаха, но не се чувствах не на мястото си, както се чувствах на концертите.

— Играеш ли баскетбол? — попита татко. Ако става дума за спортни предавания, татко е луд по бейзбола, но на живо предпочита да стреля по коша.