Гейл Форман - Да остана ли

Само че една седмица преди пътуването баба се спъна в корена на едно дърво и си навехна глезена. Наложи се да обуе една от онези неудобни ортопедични обувки и не биваше да ходи. Настана лека паника. Казах, че ще замина сама — с колата или с влака — и ще се върна веднага.

Дядо настоя той да ме заведе. Пътувахме с неговия пикап. Не си говорихме много, но аз нямах нищо против, понеже бях ужасно притеснена. Непрекъснато пипах клечката за сладолед, която Теди ми беше подарил като талисман, преди да заминем.

— Късмет — пожела ми той.

Двамата с дядо слушахме класическа музика и селскостопански новини по радиото, когато успеехме да хванем някоя станция. През останалото време си мълчахме. Но тишината ми подейства успокоително, помогна ми да се отпусна и да го почувствам по-близък, отколкото ако водехме задушевен разговор.

Баба беше запазила стая в много напудрен хотел, където дядо с работните си ботуши и карираната фланелена риза представляваше наистина комична гледка сред дантелените покривчици и потурите. Той обаче не даваше пет пари.

Прослушването беше изтощително. Трябваше да изпълня пет пиеси: концерт на Шостакович, две сюити на Бах, Pezzo capriccioso на Чайковски, което беше почти невъзможно трудно, и една част от музиката за филма „Мисията“ на Енио Мориконе — интересен, но рискован избор, понеже Йо-Йо Ма го свиреше и щяха да ме сравняват с него. Излязох от залата с омекнали колене и потни мишници. Обаче бях пълна с ендорфини и в съчетание с огромното облекчение, което изпитвах, се почувствах замаяна.

— Искаш ли да разгледаме града? — попита дядо и устните му се изкривиха в усмивка.

— Непременно!

Направихме всичко, което баба ми беше обещала. Дядо ме заведе на чай и на пазар, но за вечеря пропуснахме резервацията, която баба беше направила в някакво модерно заведение на Пристана на рибарите, и предпочетохме да отидем в китайския квартал. Намерихме ресторанта, пред който имаше най-дълга опашка, и вечеряхме там.

Когато се върнахме, дядо ме закара до къщи и ме обхвана в мечешката си прегръдка. Обикновено предпочиташе ръкостискането или, само по специални поводи, потупването по гърба. Притисна ме силно, а аз разбрах, че така ми показва колко хубаво е прекарал.

— И аз, дядо — прошепнах.

Тъкмо ме преместиха от реанимацията в интензивното на травматологията. То е помещение с формата на подкова, в което има десетина легла и екип от медицински сестри, които непрекъснато обикалят, следят показанията на мониторите и четат компютърните разпечатки с жизнените ни показатели, които апаратите в долната част на леглата ни бълват. В средата на стаята има още компютри и голямо бюро, на което седи още една медицинска сестра.

Моето състояние е под наблюдението на две медицински сестри и на безкрайна върволица от лекари. Единият е мълчалив и блед мъж с руса коса и мустаци, който не ми допада особено. Другата е жена с толкова тъмна кожа, та чак синее, и с напевен глас. Казва ми „миличка“ и все изпъва завивките ми, не че аз ги изригвам.

В тялото ми са напъхани толкова много тръбички, че им губя бройката: имам една в гърлото, за да дишам; една през носа изпразва стомаха ми; една във вените ме хидратира; една в пикочния ми мехур отделя урина вместо мен; няколко в гърдите регистрират сърдечния ми ритъм; и една на пръста ми мери пулса. Респираторът, който диша вместо мен, бръмчи успокоително като метроном: вдишване, издишване, вдишване, издишване.

Единствените хора, които са идвали при мен, са лекарите, медицинските сестри и служителка от социалните. Тъкмо тя разговаря приглушено с баба и с дядо. Съобщава им, че състоянието ми е „тежко“. Не знам какво иска да каже с това „тежко“. По телевизията пациентите или са в критично състояние, или са стабилни. „Тежко“ не ми звучи добре. Тежко става, ако нещата в болницата не потръгнат.

— Така ми се иска да можех да направя нещо — казва баба. — Чувствам се безполезна само да стоя и да чакам.

— Ще проверя дали не мога след малко да ви заведа при нея — казва служителката от социалните. Има ситно накъдрена прошарена коса, петно от кафе на блузата си и благо лице. — Още не е излязла от упойката и е на апарат за изкуствено дишане, докато тялото й се излекува от травмите. Но дори за пациенти в кома е полезно да чуят гласа на близките си.

Дядо изсумтява в отговор.

— Искате ли да се обадите на някого? — пита социалната работничка. — На роднини, които биха искали да са тук с вас? Разбирам, че сигурно ви е много трудно, но колкото сте по-силни, толкова повече ще помогнете на Миа.