Луан Райс - Непобедимо лято

— Знам и ти знаеш, че сме просто приятели, но гаджетата не мислят така.

— Той не ми е гадже.

— Ще стане, ако зависеше от него. Но ти не бързай, Бей.

И Дани се оказа прав. Дълго след като лятната му работа приключи и той си тръгна завинаги от плажа, Бей и Шон останаха там. Тя стана на шестнайсет; Шон я целуна върху дъсчената пътека, която Дани беше направил предишната година. Липсваше й тихият дърводелец, с ирландската му поезия и далновидността му, начинът, по който наблюдаваше всичко и после го обсъждаше с нея. Шон бе твърде зает да живее — да се движи бързо, да грабва всяка секунда удоволствие — за да губи време да го обсъжда. Прегърнала Шон, устните й докоснаха шията му и за десет секунди тя си помисли за Дани, желаеше сега там да е той, желаеше предсказанието на Тара да се сбъдне и той да я чака, докато порасне. Тя си спомни как той сочеше към тънкия сърп на луната и й обещаваше, че ще я превърне в лодка само за нея.

А тя му отговори, че той може да направи всичко.

Ню Лондон — солен и стар морски център, град на Военноморските сили, само на осемнайсет километра на изток, но някак си от другата страна на света, далеч от Блек Хол. Възможно ли беше Дани да е бил там през цялото време?

Точно тогава Бей чу колата на Тара по алеята. Остави факса на бюрото и изтича да се обади на децата.

Ани знаеше всички най-добри маршрути до яхтата на баща си. Сега тръгна по най-директния, направо през центъра на града.

Мина покрай бялата църква, покрай жълтата художествена галерия, покрай голямата къща, която пристигнала през пролива Лонг Айлънд преди сто години, натоварена на баржа, прекоси главния път и за малко един пикап не закачи задната й гума; накрая тя се спусна по черния път, водещ към пристанището. Ани знаеше колко близо е минал пикапът, но не й пукаше. Не можеше да почувства нищо — още не.

Спря рязко велосипеда си край доковете. Облегна го на големия червен склад и изтича към док номер едно. Това бе най-красивото пристанище в района и повечето лодки всъщност си бяха яхти. Големи, красиви яхти. Макар че самата Ани желаеше грациозна платноходка или може би кану, баща й определено предпочиташе моторните лодки.

— Моторната лодка ме закарва там, където искам да отида — обясняваше й той. — Не чакам вятъра, нито вълните, нито каквото и да е. Просто запалвам мотора и тръгваме.

— Знам, татко — съгласяваше се Ани, наблюдавайки белите платна на хоризонта, мирни и романтични, и някак си много по-прекрасни и успокояващи от шумното туптене на дизеловите мотори. Тара ги наричаше „миризливци“. — Но платноходките са толкова красиви.

— Че на кого му трябва красива лодка, след като си имам теб? — питаше той и я прегръщаше. — Ти си цялата красота, от която се нуждая.

Ани си спомняше с болка думите му. Краката й тупаха по дока, покрай всички големи яхти „Хинкли“, „Херешоф“ и „Олдън“. Обърна се наляво върху онази част от дока с формата на буквата Т и почти веднага се усмихна.

Изпита облекчение. Там, разлюляна нежно, бе яхтата на баща й. Голямата спортна риболовна яхта „Алдебаран“ блестеше на слънцето. Металните части бяха полирани, а грациозната извивка на корпуса улавяше светлината.

Усмихната, Ани притича до дока. Очакваше да чуе Джими Бафет, любимеца на баща й, да пее от уредбата. Може би баща й просто е имал нужда от един почивен ден. Дошъл е тук малко да се поотпусне. Тя стъпи върху спасителното въже на палубата и изтича до илюминатора.

През миналата година той държеше специалния подарък на Ани тук, на яхтата, и тя почти очакваше да го види сега: малка лодка, която тя му направи за Коледа преди две години, изрязана от балсамово дърво и боядисана в тъмнозелено: гребна лодка, а не моторница. Той каза, че винаги ще я носи със себе си. Но подаръкът не беше там…

Докато обикаляше кабината, тя видя, че яхтата изглежда здраво заключена със сребристия катинар. Това означаваше, че баща й не е тук — но все пак тя не се разтревожи особено. Ани знаеше комбинацията: 3-5-6-2. Можеше да слезе долу и да провери.

Но когато започна да върти шайбата на ключалката с палеца си, усети, че е мокра и хлъзгава. Погледна си ръката и видя кръв.

— И не само по ръката й и по ключалката: имаше кръв и по дървеното перило на стълбата към каютата. Точно там, в ъгъла, сякаш някой си бе разбил главата, слизайки към каютата.

На Ани й се искаше да вярва, че кръвта е от риба.

Татко й сигурно бе уловил лефер. Или костури. Или дори акула.

Той винаги носеше риба на борда, а където имаше риба, имаше и кръв. Разпорване, чистене, измиване на рибата… толкова мръсна работа.