Карен Монинг - Тайната на забранената книга

— А? — Както и с възрастния рецепционист-леприкон, трябваше да повторя думите й по-бавно в ума си. Но те все още нямаха смисъл за мен.

— Мрачните Туа Дей! Как смееш да ни разкриваш! А ти си една О’Конър, разбира се! Ще си поговоря с твоите, да знаеш!

— А? — Това внезапно беше единствената дума, която можех да кажа. Бях ли чула вярно? Какво, за бога, беше ту-а-дей ? И за коя ме мислеше тя? Жената вдигна отново ръка и аз се уплаших, че пак ще ме тупне, затова изтърсих: — Не съм О’Конър.

— Разбира се, че си. — Тя обърна очи. — Тази коса, тези очи. И тази кожа! О, да, ти си О’Конър изцяло. Такъв като него ще прекърши вкусно малко нещо като теб на две и ще наостри зъбите си с кокалите ти, преди дори да успееш да отвориш тези хубави устни в молба. Сега се махай оттук, преди да погубиш всички ни!

Примигнах.

— Но аз…

Тя ме накара да млъкна с обуздаващ поглед, който без съмнение беше усъвършенствала с половин век практика.

— Вън! Веднага! И да не си се върнала тук! Нито тази вечер, нито когато и да било! Ако не можеш да държиш главата си наведена и да почиташ кръвната си линия, тогава направи услуга на всички ни — иди умри някъде другаде!

„Ох!“ Все още примигвайки, затършувах зад мен за чантата. Нямаше нужда да бъда удряна по главата с бастун, за да знам, че не съм желана. Няколко тупвания с кокалчетата свършиха работа. С високо вдигната глава и очите право напред, се запромъквах заднишком, просто в случай че откачената старица реши отново да се опита да ме цапардоса. На безопасно разстояние се обърнах и закрачих надалеч от бара.

— И това е то — промърморих на себе си, докато набивах крак обратно към тясната ми, негостоприемна стая в хотела. — Добре дошла в Ирландия, Мак!

Не можех да реша кое е по-обезпокоително — странната ми халюцинация или враждебната старица.

Последната ми мисъл, преди да заспя, беше, че тази стара жена очевидно беше луда. Или тя беше луда, или аз, а със сигурност не бях аз.

На следващия ден ми трябваше известно време да открия управлението на Гарда, намиращо се на Пиърс Стрийт. В града нещата изглеждаха много по-различно, отколкото на картата. Улиците не се отклоняваха под съвсем същите спретнати ъгли и имената им се сменяха ни в клин, ни в ръкав между две преки.

Минах покрай едно и също кафене и покрай будка за вестници три пъти. Мъж вижда дявола в полето на област Клер, Шесто видение този месецтръбеше един таблоид. Древните се завръщат, твърди медиум — оповестяваше друг. Чудех се кои са „Древните“. Може би застаряваща рок група? На четвъртото минаване се спрях и попитах възрастния продавач за посоката.

Не можах да разбера и една дума. Започвах да откривам отчетлива връзка между възрастта на говорещия и неразбираемостта на акцента. Докато прошареният джентълмен изстрелваше порой от очарователни весели думи, които за мен нямаха абсолютно никакъв смисъл, аз кимах и се усмихвах широко, опитвайки се да изглеждам интелигентна. Изчаках, докато му свърши въздухът, после рискувах — какво пък, шансовете ми бяха петдесет на петдесет — и се обърнах да тръгна на север.

С рязък цъкащ звук, той сграбчи рамото ми, обърна ме в противоположна посока и излая:

— Да н’си глуа, моме?

Мисля, че може да ме е нарекъл и космат задник. Усмихната весело, тръгнах на юг.

Сутрешната рецепционистка в „Кларин“, жена на двайсет и нещо на име Бонита (която разбирах с малко затруднение), ме беше уверила, че не бих могла да пропусна управлението, щом стигна там. Беше казала, че историческата сграда прилича малко на староанглийско имение, направено изцяло от камък, с много комини и с кръгли кулички на всеки ъгъл. Беше права, така беше.

Влязох в управлението през висока дървена врата, разположена в дълбока, висока каменна арка и се записах при дежурната.

— Аз съм Маккайла Лейн — минах направо на въпроса аз. — Сестра ми беше убита тук миналия месец. Искам да се видя с детектива, който разследваше случая. Имам нова информация за него.

— С кого си работила, мила?

— Инспектор О’Дъфи. Патрик О’Дъфи.

— Съжалявам, мила! Нашият Пати го няма няколко дни. Мога да ти запиша среща с него за четвъртък.

Среща за четвъртък? Аз имах следа сега . Не исках да чакам три дни.

— Има ли друг инспектор, с когото да говоря за това?

Тя сви рамене.

— Може. Но най-добър късмет ще имаш с този, който е работил по случая й. Ако беше моя сестра, щях да чакам Пати.

Преместих се нетърпеливо от крак на крак. Нуждата да действам прогаряше дупка в стомаха ми, но исках да направя това, което беше най-добро за Алина, а не това, което беше най-бързо.