Карен Монинг: Тайната на забранената книга

Истината е, че разбрах малко от това, което той каза. Въпреки че акцентът му беше очарователен, подозрението, заформило се в ума ми на летището, току-що се бе потвърдило. Щеше да отнеме време на тъжно едноезичния ми американски мозък да се аклиматизира към ирландската интонация и към уникалния начин на местните да изразяват нещата. В своята скороговорка рецепционистът спокойно можеше да плямпа (една от новите думи от верния ми пътеводител) на галски, толкова лишено от смисъл беше казаното за мен.

Няколко минути по-късно и с никаква представа за нещата, които той ми беше препоръчал, аз бях на третия етаж и отключвах вратата на стаята си. Както бях очаквала от цената, не беше нищо особено. Тясна, само два — два и половина метра във всяка посока, стаята беше просто обзаведена с двойно легло, разположено под висок и тесен прозорец, малък скрин с три чекмеджета и лампа с петносан жълт абажур. Имаше също нестабилен стол, мивка на поставка и килер, широк колкото мен. Отворих го. Имаше две лошо огънати телени закачалки. Банята беше обща в края на коридора. Единствената дан към уюта беше избеляла черга в оранжево и розово и съответстваща й по цвят завеса на прозореца.

Пуснах чантите си на леглото, дръпнах завесата настрани и се загледах в града, в който беше умряла сестра ми.

Не исках да е красив, но той беше.

Беше паднал пълен мрак и Дъблин беше ярко осветен. Наскоро беше валял дъжд и в тъмнината на нощта лампите и знаците по лъскавите павирани улици блестяха в кехлибар, розово и неоновосиньо. Архитектурата беше от типа, който до този момент бях виждала само в книги и филми — Стария свят, елегантен и внушителен. Сградите пъчеха богато украсени фасади, някои бяха окичени със стълбове и колонади, други имаха красиво изработена дърворезба и високи, величествени прозорци. Къщата за гости „Кларин“ се намираше в покрайнините на квартала Темпъл Бар, който, според пътеводителя ми, беше най-изпълнената с живот част от града, пълна с „крак“ — на ирландски жаргон това е нещо като „страхотно добра веселба“.

Хора кръжаха по улиците, мотаеха се от един от неизброимите пъбове на квартала към следващия. „Трудна задача — беше написал Джеймс Джойс — би било да се пресече Дъблин, без да се мине покрай пъб.“ Повече от шестстотин пъба в Дъблин! — гордо тръбеше заглавието на една от многото брошури, които рецепционистът беше напъхал в ръцете ми. Това, което бях видяла от прозореца на таксито, ме караше да му вярвам. Алина беше учила здраво, за да бъде приета в специалната програма за обучение в чужбина в колежа „Тринити“, но аз знаех, че тя също така напълно се беше наслаждавала на енергията, на социалния живот и на различните пъбове в града. Тя обичаше Дъблин.

Гледах как хората долу се смеят и говорят и се почувствах дребна като прашинка, блестяща на лъч лунна светлина.

И точно толкова свързана със света.

— Е, свържи се! — промърморих на себе си. — Ти си единствената надежда на Алина.

В момента Единствената надежда на Алина се чувстваше повече гладна, отколкото уморена. А трябва да отбележа, че след три престоя и двайсетчасово пътуване, бях уморена като куче. Но тъй като никога не съм била способна да заспя на празен стомах, знаех, че ще трябва да намеря нещо за ядене, преди да си легна. В противен случай щях да се въртя и мятам цяла нощ и да се събудя още по-гладна и още по-изтощена, а това беше нещо, което нямаше да допусна. Утре ме чакаше тежък ден и имах нужда от цялата си съобразителност.

Моментът явно беше достатъчно добър да се свържа със света. Плиснах студена вода на лицето си, оправих грима си и изчетках косата си. След като се преоблякох в любимата си къса бяла пола, която най-добре показваше целунатите ми от слънцето крака, сложих красив лилав потник и подходяща жилетка, вдигнах дългата си руса коса на конска опашка, заключих и се измъкнах от хотела в дъблинската нощ.

Спрях в първия пъб, който изглеждаше привлекателно и се хвалеше с автентична ирландска храна. Избрах старомодно заведение тип Стария свят пред по-ярките градски пъбове в квартала. Исках само добро топло ядене без много суетня. И го получих. Паница гъста и силна ирландска яхния, топъл соден хляб и парче шоколадова торта с уиски, които прокарах с чаша „Гинес“.

Въпреки че бях приятно сънлива след обилната храна, поръчах втора бира, облегнах се и се огледах, попивайки атмосферата. Чудех се дали Алина е идвала тук и си позволих малката фантазия да си я представя тук с приятели, смееща се и щастлива. Пъбът изглеждаше добре, с удобните си кожени кръгли дивани с високи облегалки или „гушльовци“, както ги наричаха тук, подредени до тухлените стени. Барът заемаше центъра на голямото помещение — красиво, внушително произведение от махагон, месинг и огледала. Беше обкръжен от високи масички за кафе и столове. Аз седях на една от тези масички.