Карен Монинг - Тайната на забранената книга

Или така мислех. Боже, колко грешах!

Планирахме да си вземем заедно апартамент, когато тя се прибере. Планирахме да се преместим в Атланта, където аз най-накрая щях сериозно да помисля за висше образование, а Алина щеше да работи по докторантурата си в същия университет. Не беше тайна, че сестра ми беше обрала цялата амбиция в семейството. След завършване на училище аз бях напълно доволна да съм барманка в „Тухларната“ четири или пет вечери седмично, да живея у дома, да спестявам по-голямата част от парите си и да вземам достатъчно класове в местния университет „Подънк“ (един или два за семестър, а класове от типа „Как да използваме интернет“ и „Протокол при пътувания“ не бяха по вкуса на родителите ми), за да поддържам разумна надежда у мама и тате, че може един ден да се дипломирам и да намеря Истинска работа в Истинския свят . Все пак със или без амбиция планирах наистина да се заема да направя някои големи промени в живота си, когато Алина се върнеше.

Когато се сбогувах с нея преди месеци на летището, мисълта, че никога повече няма да я видя жива, не ми мина през ума. Алина беше сигурна като слънчевите изгреви и залези. Тя беше омагьосана. Тя беше на двайсет и четири, а аз бях на двайсет и две. Щяхме да живеем вечно. Трийсетте бяха на милиони светлинни години. Четирийсетте дори не бяха в същата галактика. Смърт? Ха! Смъртта се случваше на наистина стари хора.

Не.

След две седмици сълзливата ми мъглявина започна да се вдига леко. Не спря да ме боли. Мисля, че просто най-после изразходих последната капка влага от тялото си, която не беше абсолютно необходима, за да ме поддържа жива. И гневът заля пресъхналата ми душа. Исках отговори. Исках правосъдие.

Исках отмъщение.

Изглежда бях единствената.

Няколко години преди това бях карала курс по психология, в който учихме, че хората се справят със смъртта, като си проправят път през етапите на скръбта. Не бях стигнала да се въргалям във вцепенението на отрицанието, което се предполагаше да е първата фаза. Прелетях от вцепенение към болка за един удар на сърцето. След като мама и тате ги нямаше, аз бях тази, която трябваше да разпознае тялото й. Не беше красива гледка и нямаше начин да отрека, че Алина беше мъртва.

След две седмици бях дълбоко във фазата на гнева. Предполагаше се, че депресията е следващата. После, ако човек беше здрав, идваше приемането. Вече можех да видя началните признаци на приемането в тези около мен, сякаш те се бяха преместили направо от вцепенението към поражението. Говореха за „произволни действия на жестокост“. Говореха как „да продължат да живеят“. Казаха, че са „сигурни, че нещата са в добри ръце в полицията“.

Аз не бях толкова здрава. И не изпитвах дори смътна сигурност в ирландската полиция.

Да приема смъртта на Алина?

Никога.

— Няма да отидеш, Мак, и това е последно! — Мама стоеше на кухненския бар. На рамото й висеше кърпа. Престилка в жизнерадостно червено и жълто с щампирани магнолии беше вързана на кръста й, а ръцете й бяха нацапани с брашно.

Тя печеше. И готвеше. И чистеше. И печеше отново. Беше станала истински тасманийски дявол на домашния живот. Това беше начинът на мама, която беше родена и отгледана в дълбокия Юг, да се опита да се справи. Тук, долу, жените свиват гнезда като квачки, когато загубят някой. Просто така са свикнали.

Карахме се от един час. Снощи се обадиха от полицията в Дъблин и ни казаха, че ужасно съжаляват, но поради липса на улики и поради факта че нямат нито една следа или свидетел, не е останало нищо, което да се разследва. Официално ни съобщаваха, че нямат друг избор, освен да прекратят случая на Алина и да го прехвърлят в Отдела за неразкрити престъпления, за който всеки с половин мозък знае, че изобщо не е отдел, а шкаф за папки в мъждиво осветен напълно забравен склад в някое мазе. Въпреки уверенията, че периодично ще преразглеждат случая за нови улики и че ще упражняват възможно най-голямо старание, посланието беше ясно: Алина беше мъртва, пратена обратно в страната си и вече не беше тяхна грижа.

Бяха се предали.

Дали не беше рекордно време? Три седмици. Скапани двайсет и един дни. Това беше невъобразимо.

— Можеш да си заложиш задника, че ако живеехме там, нямаше да се откажат толкова бързо — казах горчиво.

— Не можеш да знаеш, Мак. — Мама избута бретон пепеляворуса коса от сините си очи, които бяха зачервени от плач, като остави петно брашно на веждата си.