Ками Гарсия - Прелестен мрак

— Ама, момчетата не носят гривни.

— И откога смяташ, че се занимавам с бижута? Това е за жени с прекалено много свободно време и без капчица здрав разум в главата — подръпна тя престилката си надолу, за да поизправи гънките. — Червеният конец те свързва с Другия свят, осигурява ти защита, каквато аз не мога да ти дам. Хайде, вържи го.

Знаех, че няма смисъл да се спори с Ама, когато на лицето й се появи това изражение. Беше смесица от страх и тъга, носеше го като товар, който беше прекалено тежък за нея. Протегнах ръката си и й позволих да завърже червения конец на китката ми. Преди да кажа нещо друго, тя отиде до прозореца и поръси рамката със сол, която извади от един от джобовете на престилката си.

— Всичко ще бъде наред, Ама. Не се тревожи.

Тя се спря на вратата и погледна към мен, търкайки с ръка очите си, за да заличи издайническия блясък в тях.

— Цял следобед белих лук.

Нещо не беше наред, както самата Ама беше казала. Но имах чувството, че това не съм аз.

— Знаеш ли нещо за момче на име Джон Брийд?

Тя замръзна на място.

— Итън Уейт, не ме принуждавай да дам цялото печено на Лусил.

— Добре, няма да се обаждам повече.

Ама знаеше нещо и то не беше хубаво, но нямаше да ми го каже. Знаех това със сигурност, така както знаех рецептата й за свинско печено, в която нямаше никакъв лук.

— Щом е била добра за Мелвил Дюи 10 10 Мелвил Дюи (1851–1931) — американски библиотековед, основател на първата професионална библиотечна организация ALA и на първото библиотечно списание Library Journal, разработил десетичната клисификация, която е в основата на съвременното библиотекарство. — Б.пр. , ще свърши работа и на мен.

Мариан ми смигна, докато вадеше купчина нови книги от кашона, и изпъшка тежко. Навсякъде около нея имаше купчини книги, на височина почти до главата й.

Лусил се промъкваше между кулите от книги, дебнейки някаква заблудила се цикада. Мариан беше направила изключение от правилото „без домашни любимци“ в гатлинската библиотека, тъй като мястото беше пълно с книги и абсолютно празно откъм хора. Само идиот би дошъл в библиотеката в първия ден на лятото или пък някой, който имаше нужда да избяга от мислите си. Някой, който не искаше да говори за приятелката си, или някой, на когото приятелката му не се обаждаше, или някой, който дори не беше сигурен дали още имаше такава. И всичко беше станало в разстояние на двата най-дълги дни от живота му.

Все още не бях говорил с Лена. Казвах си, че е така, защото съм прекалено ядосан, но това беше от онези лъжи, с които човек се опитва да се убеди, че постъпва правилно. Истината беше, че не знаех какво да й кажа. Не исках да й задавам въпроси, чиито отговори се страхувах да чуя. Освен това не аз бях избягал с някакъв тип с мотор.

— Тук е пълен хаос. Десетичната система на Дюи си е истинска подигравка. Не мога да намеря дори един алманах за историята на лунните експедиции — стресна ме гласът иззад рафтовете.

— Оливия…

Мариан се усмихна сама на себе си, докато изучаваше подвързиите на книгите в ръцете си. Беше ми трудно да повярвам, че е на възраст, на която би могла да ми е майка. В късата й коса нямаше нито един сив косъм, по златистокафявата й кожа не се забелязваше и бръчица. Не бих й дал повече от трийсет години.

— Професор Ашкрофт, не сме 1876 година. Времената се менят — чу се момичешки глас. Имаше акцент — английски според мен. Бях чувал хора да говорят така само във филмите за Джеймс Бонд.

— Както и Десетичната система на Дюи. Двайсет и два пъти, за да бъдем точни. — Мариан постави на рафта една книга.

— Ами Библиотеката на Конгреса? — звучеше отчаяно гласът.

— Дай ми поне още сто години.

— А защо да не ползваме Университетската десетична класификация? — появи се сега гневна нотка в гласа.

— Това е Южна Каролина, не Белгия.

— Може би системата на „Харвард-Йенчинг“?

— Никой в този окръг не говори китайски, Оливия.

Русо дългунесто момиче подаде главата си между рафтовете.

— Това не е вярно, професор Ашкрофт. Поне за през лятната ваканция.

— Говориш китайски?! — не можах да се въздържа. Когато Мариан спомена, че ще има помощничка за лятото, не ми каза, че момичето ще е нейна по-млада версия. Като се изключеше разрошената коса с цвят на мед, бледата кожа и акцентът, можеха да бъдат взети за майка и дъщеря. Дори от пръв поглед се забелязваше, че момичето притежава огромна доза от това, което беше характерно само за Мариан и за никого другиго в този град и което ми беше трудно да опиша с думи.