Сильвия Дэй - Екстаз

— Току-що го прочетох в автобиографията ти — отбеляза, но смекчи думите си с лека усмивка. — Кажи ми нещо, което не знам. Защо си се насочила към ресторантьорството? Шейсет процента от новите заведения фалират през първите пет години от основаването си. Сигурно знаеш.

— Не и нашето. Вече три поколения поред семейството ми управлява ресторант в Малката Италия [1] Италиански квартал в Манхатън, Ню Йорк. — б. пр. — заявих гордо.

— Тогава защо не работиш там?

— Защото там ви няма вас. — Преглътнах, това бе твърде лично. Лей Янг не изглеждаше смутена от гафа ми, но аз бях. — Искам да кажа, че нямаме вашата магия — добавих припряно.

— Нямате…?

— Да — замълчах за секунда, за да се овладея. — Имам трима братя. Няма как и тримата да наследят ресторант „Роси“, когато баща ни се пенсионира, а и не искат. Най-големият ще поеме управлението, а другите двама… искат да имат свои собствени ресторанти „Роси“.

— А твоят принос се състои в диплома по ресторантьорство и много страст.

— Искам да науча всичко необходимо, за да им помогна да сбъднат мечтите си. Ще помагам и на други хора да осъществяват стремежите си.

Лей Янг кимна и посегна към очилата си:

— Благодаря ти, че дойде, Джиана.

И просто така ме отпрати. Разбрах, че няма да ме назначи. Не бях изрекла онова, което очакваше да чуе, за да ме отличи като победителка.

Изправих се и бясно прехвърлих в ума си няколко идеи, за да обърна хода на интервюто.

— Госпожо Янг, наистина много искам тази работа. Старателна съм. Никога не се разболявам. Поемам инициатива и имам прогресивно мислене. Бързо ще се науча да предусещам от какво имате нужда, и то преди вие самата да сте го осъзнала. Ще останете доволна, че сте ме наела.

Лей ме погледна.

— Вярвам ти. Работила си на няколко места и в същото време си успявала да поддържаш високи оценки в университета. Виждам, че си умна, целеустремена и не се притесняваш да се пазариш. Сигурна съм, че ще се справиш чудесно. Просто не съм убедена, че съм най-добрият шеф за теб.

— Не разбирам. — Стомахът ми се сви, щом осъзнах, че мечтаната работа ми се изплъзва. Прониза ме остро разочарование.

— Няма нужда да разбираш — отвърна жената внимателно. — Повярвай ми. Има стотици ресторантьори в Ню Йорк, които могат да ти дадат онова, което търсиш.

Вирнах брадичка. Някога се гордеех с външния си вид, със семейството и корените си. Сега се ядосах на себе си, защото се бях усъмнила в ценността им.

Спонтанно реших да разкрия защо желанието ми да работя за нея бе толкова силно:

— Госпожо Янг, моля ви, чуйте ме. Ние имаме много общо. Иън Пембри ви е подценил, нали?

В очите й внезапно лумна огън при неочакваното споменаване на бившия й бизнес партньор, който я бе предал. Не отговори на въпроса ми.

Вече нямах нищо за губене.

— Един мъж, когото познавах, също ме подцени. Вие сте доказала на хората, че грешат за вас. Просто искам да направя същото.

Лей Янг наклони глава:

— Надявам се да успееш.

Осъзнах, че не мога да кажа нищо повече, за да променя решението й, затова благодарих за отделеното време и си тръгнах с достойнство, доколкото бе възможно.

Това беше един от най-ужасните понеделници в живота ми.

— Казах ти, зарежи я тази идиотка — повтори Анджело. — Имаш късмет, че не си получила работата.

Бях най-малката в семейството и имах трима по-големи братя. Анджело бе най-младият от тях. Справедливият му гняв ме развесели, макар че въобще не ми беше до усмивки.

— Прав е — намеси се Нико. Най-големият от братята Роси, а и най-пакостливият, избута Анджело настрани и сервира порцията ми с театрален жест.

Седях на бара, тъй като за вечеря „Роси“ както винаги бе препълнен с познатата шумна и весела тълпа. Редовните ни клиенти бяха много, сред тях имаше дори няколко известни личности, които идваха под прикритие, за да хапнат на спокойствие. „Роси“ поддържаше чудесна репутация заради любезното обслужване и отличната си кухня и пъстрата ни клиентела го доказваше.

Анджело се намръщи и бутна Нико с рамо:

— Винаги съм прав.

— Ха! — възкликна подигравателно Винсент, щом подаде глава от прозорчето на кухнята. Плъзна две димящи блюда на полицата и откъсна листчетата със съответните поръчки. — Само когато повтаряш нещо, което вече съм казал.

Закачките им ме разсмяха въпреки унилото ми настроение. Секунда преди да вдишам любимия парфюм на майка ми — „Елизабет Арден“, усетих нечия длан на кръста си. Мама ме целуна по бузата: