Максим Якубовски - Робинята

За миг Скот отлепи устни от моите и вдигна глава, за да си поеме въздух. Напълно лишена от самоконтрол, замахнах и го ударих силно по лицето. Той се закова шокиран, все още вътре в мен. Погледна ме объркано. Не можеше да разбере дали играех, или не.

— Това пък за какво беше? — учуди се той.

— Прекалено си нежен, господарю.

— Може би точно това искам в момента.

Гласът му прозвуча сериозно. Не престорено, не секси. А напълно сериозно.

— Глупости — предизвиках го, после го шамаросах отново.

Времето спря. В очите му прочетох обърканите му мисли. Болка, страх, невяра, любов, омраза, страст, похот. И после — гняв. С неочаквана сила, каквато не бях усещала никога преди, той стисна врага ми с едната си ръка и запуши устата ми с другата. Хвърли се върху мен с цялата си тежест и прикова бедрата ми с колена. После започна да ме чука грубо и яростно. Стори ми се, че ми бяха набутали метална бейзболна бухалка. Чукаше ме толкова бързо, че вече не усещах движенията. Единственото, което чувствах, бе, че вътрешностите ми се съдираха и органите ми биваха размазани. Скот продължи да затиска устата ми с едната си ръка, а с другата сграбчи косата ми и дръпна силно. После ме бутна обратно към таблата на леглото. Захапа врата ми. Болката от зъбите му беше непоносима и едва не ме накара да изгубя съзнание. Представих си как приковаваха Исус към кръста. Опитах се да се отдръпна, но силата ми не можеше да се сравнява с неговата. Забелязах малка капка кръв на долната му устна. Знаех, че е моя. Всеки път, когато тласваше грубо в мен, непозната и зловеща болка поглъщаше всеки нерв в тялото ми. Без да спира да ме чука, той пусна косата ми и ме зашлеви по лицето. Толкова силно, че изпитах зверска болка в окото. Осъзнах, че лещата ми бе изскочила от ужасния удар. Скот ми даваше същото, което аз му бях дала. Показваше ми как се чувства. Сграбчи врата ми отново. Устата ми все още бе запушена, но той размърда ръката си, така че сега и носът ми бе покрит. Не можех да дишам. Това бе единственото, за което мислех в момента. Не получавах въздух. Дробовете ми пламнаха. Плачех. Кървях. Всичко ме болеше. Изпищях, но от гърлото ми не излезе звук. Уплаших се, че ще умра.

— Така по-добре ли е? — изръмжа той.

Не можех да отговоря. Нямаше начин.

— По-добре ли е?

Примигнах бързо, тъй като не можех да кимна. Дробовете ми плачеха за въздуха, който вече не получаваха. Кръвта пулсираше бясно в мозъка ми.

— А сега ме чуй внимателно — нареди ми той с дрезгав, заплашителен тон. — Ще се изпразня. И когато го направя, ще те пусна, а ти ще ми кажеш, че ме обичаш. Разбираш ли?

Примигнах отново. Той продължи да ме чука безжалостно. След миг застена от възбуда. Мускулите му се напрегнаха, а челюстта му се стегна. Той бързо махна ръце от врата и устата ми и стисна гърдите ми грубо.

— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той решително.

— Обичам те — едва прошепнах.

— По-високо!

— Обичам те.

— Кажи го отново!

— Обичам те!

— Повтори го!

— Обичам те! — изкрещях отчаяно.

По лицето ми потекоха сълзи. Започнах да се моля на Господ, в когото не вярвах, да го накара да спре.

И той свърши. Изпразни се, но остана в мен. Телата ни запулсираха заедно. Той притисна главата ми към своята. Зарови лице във врата ми. Забеляза сълзите ми и нежно ги избърса. Прегърна ме като дете.

— Съжалявам — прошепна в ухото ми.

Исках да му отговоря: „Недей“ или „Всичко е наред“, но замълчах.

— Изкарваш най-лошото в мен — продължи той.

Усещах горещото му тяло до моето. Нежните му ръце галеха кожата ми. Усетих откровеността му. Болката. Любовта му.

Знам — отговорих. — Знам.

Не ми се обади цяла седмица. Очаквах го, разбира се. Исках да му дам известно време. А и на себе си. През седмицата размишлявах върху преживяното. Чудех се защо предпочитах Скот да ме нагрубява и наранява, вместо да ме прегръща и обича. Защо ми се струваше толкова нередно един мъж да е нежен? Защо не можех да се възбудя, ако нямаше насилие. Не се видях и с приятеля си през тази седмица, защото синините по врата и бедрата ми се нуждаеха от време да избледнеят. Трябваше да избегна разпитите, за да мога да избегна истината.

Скот ми се обади в четвъртък в три сутринта.

— Здрасти, бебче.

Той винаги започваше разговорите ни по този начин.

— Здрасти — отговорих.

— Събудих ли те?

— Не. Тъкмо се канех да си лягам.

След кратко обсъждане на преживяното миналата седмица, той каза:

— Не можем да правим това повече.