Логан Бел - Библиотекарката

Алекс хвърли подозрителен поглед към торбата.

— Нали уж отиваше да обядваш?

— Нямам апетит.

Още един подозрителен поглед.

— Какво ти е?

— Нищо ми няма — отвърна му тя.

Чувстваше се също толкова омърсена и гузна, колкото ако самата тя се беше навела над онази мраморна пейка. И знаеше защо — защото, макар и да не й се щеше да си го признае, макар и да кипеше от възмущение при спомена за скверната картинка, за част от секундата й се беше приискало грехът наистина да беше неин.

Що за лудост? Вероятно Карли й беше повлияла с всичките си откачени среднощни подвизи в апартамента им. Не й достигаше сън. И съжителстваше с жена без всякакво чувство за благоприличие. Като че ли майка й се беше оказала права: нищо хубаво не я чакаше в Ню Йорк.

— Щом казваш. Аз обаче умирам от глад, така че отпрашвам към фургона. Искаш ли да ти донеса нещичко? — Скочи от стола и извади слушалките от джоба на сакото си.

Реджина не искаше да го пуска. Все още се бореше вътрешно със смущаващото си откритие. Вярно, беше си тръгнала, но нямаше как да забрави всичко току-така. Зачуди се дали не е редно да съобщи за случката на Слоун, но от мисълта й се догади.

— Почакай, може ли да ти кажа нещо? — попита го.

— Много ясно — отвърна той. — Бургер или хотдог?

Съзнанието й оформи думите, но устата й отказа да му съдейства.

— Хич не си подам по храната от фургона — изтърси накрая.

Той поклати глава.

— Прекрасно, Финч. Благодаря ти за сензационната новина.

* * *

Беше стигнала до площадката на третия етаж на жилищната сграда, където живееше, когато дочу ехтящите баси на рап музика откъм апартамента си. Въздъхна и продължи да изкачва стълбите. Като пъхна ключа в ключалката, вече знаеше, че няма шанс да чува и собствените си мисли, дори да затвореше вратата на стаята си.

— Ехо, кай сме? — поздрави я типът, разплул се на дивана с огромен бонг в ръка.

— Ами, връщам се от работа — отговори му Реджина. Поне този го познаваше — беше един от що-годе редовните домашни любимци на Карли. При други обстоятелства Реджина би го нарекла нейно гадже. Но като се имаше предвид, че друг господин беше отговорен за снощната креватна тупурдия, „гадже“ вероятно не можеше да се определи като най-адекватното заглавие.

— Мога ли да те помоля да намалиш музиката? — провикна се, за да я чуе.

— Май не си фенка на Джей?

„Отзад е надарена като хипопотам,

отпред обаче няма нищо, ама грам.“

Реджина влезе в стаята си и затвори вратата. Очертаваше се поредната нощ себе наложено изгнание, поне докато Карли излезеше — ако изобщо благоволеше да излезе. Реджина силно се надяваше скоро да си намери приятели в библиотеката, защото започваше да се чувства като отцепник.

Музиката внезапно утихна с около двайсет децибела. После на вратата й се почука. Реджина я отвори без всякакво желание.

— Така по-добре ли е? — попита Дерек.

— Кое? А, музиката ли? Да, благодаря ти.

— Защо никога не си показваш носа навън? — зададе й следващия си въпрос той.

— Моля?

— Карли разправя, че никога не те е виждала да излизаш вечер.

Реджина усети как се изчервява.

— Не мисля, че ти влиза в работата.

— Човече, не се впрягай. Просто исках да те поканя да излезеш с нас тая вечер. Ще ходим в един клуб на „Ривингтън Стрийт“. Обещавам да те върнем вкъщи, преди да си се превърнала в тиква.

Реджина поклати глава.

— Не, благодаря.

„Ривингтън Стрийт“ беше най-странното място, на което беше попадала.

Тъмните ъгълчета, красивите и поразяващо шикозни жени, носещи се по тротоарите с цигара в ръка, причудливите фасади на търговските обекти, от които не ставаше ясно в бар или в магазин влиза човек. От цялата тази гледка й се прищя да си беше останала под завивките, когато Дерек — вторият път в компанията на Карли — беше почукал на вратата й с нареждането „Излез на момента!“.

Понеже алтернативата да си виси вкъщи, разнищвайки сцената, на която беше станала неволен свидетел в библиотеката, не й се нравеше особено, най-накрая беше склонила.

Свиха по „Норфолк Стрийт“ и продължиха до дъното й, където се оказа и крайната им цел — бар на име „Сестра Бети“.

— Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас — изрецитира шеговито Реджина и Карли врътна очи.

— Карай я по-кротко.

Влязоха в тясно помещение с приглушено осветление, тенекиен таван и голи тухлени стени. Барът представляваше тезгях от тъмно дърво, обграден със старомодни фотографии в златни и сребърни рамки и полици с разноцветни бутилки алкохол. Ритмите на френска поп музика изпълваха стаята.