Логан Бел - Библиотекарката

— Добре дошла. Аз съм Маргарет Садъл.

Стори й се неучтиво да остане седнала, докато жената стърчеше над главата й, затова се изправи на крака и поизтупа плисираната си памучна пола.

— А, да, работите в архивната стая, нали?

Маргарет кимна.

— От петдесет години насам.

— Еха. Доста впечатляващо.

Маргарет имаше бяла коса, стигаща до долната й челюст, и бледосини очи. Очевидно използваше пудра за скулите си, но иначе не носеше никакъв друг грим. Огърлицата на врата й беше доста масивна и по всяка вероятност перлите бяха истински.

Жената обърна поглед назад към внушителната сграда.

— На това място си струва да отдадеш целия си професионален живот. Макар и нещата да не са същите, откакто загубихме Брук Астър. Е, радвам се, че се запознахме. Ела ми на гости на четвъртия етаж някой път. Може да ти изникнат непредвидени въпроси, а главата си залагам, че онази няма да си направи труда да ти отговори — ако приемем, че изобщо може да ти отговори. Оставям те да попиваш слънчеви лъчи.

На Реджина й се прииска да сподели с жената, че е завършила архивистика и съхранение, но пък така рискуваше да се представи като манипулаторка. И все пак едно й стана ясно: предпочиташе да прекарва работните си дни в компанията на Маргарет Садъл, отколкото в тази на Слоун Колдуел.

Маргарет се отдалечи с небрежна крачка и Реджина отново седна на горното стъпало, напълно забравяйки за отворения термос зад себе си. Прекатури го с гръб и струйки мляко шурнаха надолу по стълбището, а тежкият капак заподскача като топка.

Реджина се втрещи. Не знаеше за кое да се погрижи първо — за разрастващата се бяла локва или за набиращия скорост в посока Пето авеню капак.

Изправи термоса, за да прекъсне млечния поток, после хукна да гони капака. Но още на втората си крачка видя как висок, широкоплещест мъж засича търкулналия се капак с ръка.

Мъжът я погледна с кадифени тъмнокафяви, почти черни очи. За нейно огромно учудване, като се запъти към нея, сърцето подскочи в гърдите й.

— Ваш ли е? — Той вдигна капака в ръка със загатната усмивчица на уста, а чертите на лицето му й се сториха така варварски чаровни, че направо я досрамя. Скулите му бяха високи, носът — изваян като с длето, а брадичката му красеше съвсем деликатна трапчинка. Лъскавата му тъмнокестенява коса беше достатъчно дълга, че краищата й да се извиват край яката на ризата му. По-възрастен беше от нея, някъде към трийсетте.

— Ъм, да, съжалявам. Благодаря ви. — Въпреки че Реджина стоеше на по-горно стъпало, непознатият стърчеше над нея.

— Няма защо да съжалявате. Макар че като гледам как сте оплескала стълбите… май има.

Засраменият й поглед проследи неговия до локвичката мляко.

— А, сега ще… ще почистя. За нищо на света не бих оставила…

Но широката му усмивка я увери, че просто се е пошегувал.

— Спокойно — каза и й подаде черния пластмасов капак. Пръстите му докоснаха нейните и тя можеше да се закълне, че при допира прехвръкнаха искри.

После непознатият я подмина, подмина и бялата локва и изчезна зад масивната входна врата на библиотеката.

* * *

Реджина изкачи стълбите до апартамента си на „Бенк Стрийт“ с чанта, натежала от книги. Заемната се намираше срещу централната сграда, от другата страна на улицата, и тя просто не бе устояла на изкушението.

Живееше в малък апартамент в чаровна старинна сграда на най-хубавата улица в най-хубавия квартал. Възприемаше жилището си като свой личен сценарий за „Голямото бягство“ — не само от ограниченията на родното й градче, но и от безкрайно дългите, вечно гладни за внимание ръце на майка си. Тук, удобно скътана в квартал, приютявал някога литературни величия като Уила Катър, Хенри Джеймс, Една Сейнт Винсънт Милей и Едгар Алан По, Реджина водеше самостоятелен живот за пръв път откакто се помнеше.

Единственият недостатък на тази инак идеална сцена на новооткритата й свобода беше съквартирантката й Карли. Карли Ронак беше плачевно отракана студентка от дизайнерския колеж „Парсънс“, която се вълнуваше само от две неща: мода и мъже. Що се отнася до мъжете — сменяше ги като носни кърпички. Реджина имаше чувството, че всяка седмица идваха все нови и нови мъже на мода.

Никога досега не беше живяла със съквартирантка. По време на колежанските й години, майка й беше настояла да живее вкъщи, вместо в някое от общежитията на Дрекселския университет, разположени в Сентър Сити, Филаделфия, на не повече от двайсет минути път с кола от къщата им в предградията. Съжителството с Карли я беше подтикнало към прозрението, че навярно майка й е имала прекалено голямо влияние върху социалния й живот през последните няколко години. Наблюдавайки бурните любовни авантюри на Карли, Реджина започваше да се чуди защо и тя самата не взимаше по-дейно участие в играта. Отчасти вината принадлежеше на майка й — толкова негативни бяха възгледите й по отношение на срещите с момчета, че нямаше смисъл дори да се пробва. Малкото й романтични вечери се бяха оказали такова разочарование, че изобщо не оправдаваха лъжите и споровете с майка й. Но напоследък Реджина започваше да се пита дали пък не беше пропуснала нещо важно.