Клайв Баркър - Кървави книги (Том 3)

Гевин се приближи нехайно до автомата за цигари, като крачеше в ритъм с музиката по червено-кафявия килим. Шибана, скапана нощ!

Когато се обърна с пакет „Уинстън“ в ръка, рецепционистът го чакаше.

— Извинете… сър. — Произношението му беше отработено, определено не беше естествено.

Гевин го изгледа приветливо.

— Да?

— Гост на хотела ли сте… сър?

— Ами…

— Ако не сте, управата ще ви бъде благодарна да напуснете незабавно помещението.

— Чакам някого.

— О?

Рецепционистът нито за миг не му повярва.

— Тогава ми кажете името…

— Не е нужно.

— Кажете ми името — настоя мъжът — и с радост ще проверя дали вашият… познат… е в хотела.

Копелето нямаше да го остави на мира, така че Гевин нямаше голям избор. Трябваше да отстъпи и да напусне фоайето или да се престори на възмутен клиент и да избухне. Избра второто, по-скоро за да се заяде, отколкото защото беше добра тактика.

— Нямате право… — започна гневно Гевин, но рецепционистът не се впечатли.

— Слушай, синко — рече му той. — Знам какво се опитваш да постигнеш, така че не се дръж нагло или ще извикам полиция. — Беше изгубил контрол върху произношението си и то звучеше все по-южняшко с всяка следваща сричка. — Клиентелата ни е порядъчна и не иска да си има вземане-даване с такива като теб, ясно ли е?

— Шибаняк — каза тихо Гевин.

— Може да съм шибаняк, но не лапам пишки като теб, нали?

Туше.

— А сега, синко, сам ли ще си обереш крушите, или предпочиташ да си тръгнеш оттук с белезници?

Гевин изигра последната си карта.

— Къде е господин Мадокс? Искам да видя господин Мадокс, той ме познава.

— Сигурен съм в това — изсумтя рецепционистът. — Проклет да съм, ако не те познава. Уволниха го за непристойно поведение… — Изкуственият акцент се завърна. — Така че на твое място няма да се опитвам да размахвам името му тук. Разбра ли? А сега да те няма.

Уверен в победата си, мъжът се изпъчи като матадор и размаха ръка.

— Управата на хотела ви благодари за посещението. И не се връщайте.

Точка за плешивеца и край на играта. Какво пък: имаше други хотели, други фоайета и други рецепционисти. Да върви по дяволите.

Докато излизаше през вратата, Гевин се усмихна и подхвърли през рамо „Ще се видим“. Навярно думите му щяха да накарат този задник да се поизпоти малко, докато се прибира пеша през следващите нощи, особено ако чуе по улицата зад гърба си стъпките на млад мъж. Това не беше голямо удовлетворение, но все пак беше нещо.

Вратата се затвори, като остави топлината в хотела, а Гевин — отвън. Беше студено, значително по-студено, отколкото когато беше влязъл във фоайето. Ръмеше и ситният дъжд се усили постепенно, докато вървеше забързано по „Парк Лейн“ към Саут Кенсингтън. На улицата имаше два-три хотела, в които можеше да се приюти за малко; ако и там удареше на камък, щеше да признае поражението си.

Трафикът на кръстовището при Хайд Парк бушуваше, лъскави, целеустремени колони от автомобили се вливаха забързано в „Найтсбридж“ и „Виктория“. Той си представи как стои на бетонния остров между двата противоположни автомобилни потока — мушнал върховете на пръстите си в джобовете на джинсите си (бяха прекалено тесни, за да напъха целите си ръце), самотен, изоставен.

Вълна на нещастие се надигна от дълбините на душата му. Беше на двадесет и четири години и пет месеца. Беше започнал да проституира на седемнадесет, обещавайки си да се ожени за някоя вдовица (пенсионирането на един жиголо) или да си намери някаква законна работа, преди да навърши двадесет и пет.

Но времето си минаваше, а амбициите му си оставаха неосъществени. Ентусиазмът му се топеше, а бръчките под очите му се увеличаваха.

Трафикът все така прииждаше на лъскави потоци, светлините на светофарите се сменяха, преминаваха коли, в които имаше хора със свои собствени амбиции и проблеми за решаване, а устремът им го изолираше от тротоара и безопасността.

Гевин не беше човекът, който бе мечтал да бъде, не беше онова, което тайно си бе обещавал да стане.

А младостта му си беше отишла.

Къде да отиде сега? Тази нощ апартаментът щеше да му се стори като затвор, дори да изпушеше някой джойнт, за да разведри обстановката. Искаше, не, нуждаеше се да прекара нощта с някого. Да види красотата си през нечии други очи. Да му кажат какви съвършени пропорции има, да го нагостят и напоят с вино, да го поглезят; просто да бъде с някого, дори и този човек да е по-богатият, но по-грозен брат на Квазимодо. Тази нощ се нуждаеше от доза любов.