Клайв Баркър - Кървави книги (Том 2)

Когато светлината най-сетне дойде, Стивън вдигна очи към вратата, където стоеше човек с маска на Мики Маус, и му се усмихна. Беше детска усмивка, усмивка на благодарност към комичния спасител. Остави се човекът да го хване за глезените, за да го извлече от голямата кръгла стая, в която лежеше. Панталоните му бяха мокри и Стив съзнаваше, че се е изпуснал насън. Независимо от това смешният мишок го целуна щедро.

Докато Мики Маус го извличаше от стаята за изтезания, главата на Стивън се клатушкаше свободно на раменете му. На пода до нея имаше обувка. А на няма и два метра над нея се виждаше решетката, от която бе паднал.

Тези неща не означаваха нищо за него.

Позволи на Мишока да го настани седнал в някаква светла стая. Позволи да му бъде върнат слухът, въпреки че всъщност не го искаше. Беше забавно да наблюдава света без звук, това го караше да се смее.

Пи вода и хапна малко сладък кейк.

Беше уморен. Искаше да поспи. Искаше мама. Но Мишока, изглежда, не разбираше всичко това, затова Стивън се разплака, ритна масата и събори чиниите и чашите на пода. После избяга в съседната стая и запрати във въздуха всички листове хартия, която намери. Беше хубаво да ги гледа как летят нагоре-надолу. Някои падаха с лицевата страна нагоре, други с лицевата страна надолу. На някои имаше изписан текст. Други бяха снимки. Ужасни снимки. Снимки, които го караха да се чувства странно.

Бяха все фотографии на мъртви хора. На някои имаше малки деца, на други пораснали деца. Бяха легнали или излегнати, а по лицата и телата им имаше големи рани; рани, през които се виждаше бъркотията отдолу — някаква пихтия от лъщящи и разтечени неща. А навсякъде около мъртвите хора — черна боя. Не на локви, а размазана, с петна от пръсти и отпечатъци от длани, истинска мацаница.

На три-четири от снимките се виждаше какво е причинило раните. Стив знаеше как се нарича.

Брадва.

В лицето на една жена беше забита брадва — почти до дръжката. Имаше брадва в крака на един мъж и друга, която лежеше на кухненски под до някакъв труп.

Този човек колекционираше снимки на мъртви хора и брадви — нещо, което на Стив му се видя странно.

Това беше последната му мисъл. Добре познатата миризма на хлороформ изпълни главата му и той изгуби съзнание.

Мръсният вход миришеше на застояла урина и прясно повръщано. Неговото повръщано; беше оповръщал цялата предница на тениската си. Опита да се изправи, но краката не го слушаха. Беше много студено. Гърлото го болеше.

После чу стъпки. Изглежда, Мишока се връщаше. Може би щеше да го заведе вкъщи.

— Ставай, синко.

Не беше Мишока, а полицай.

— Какво си се проснал такъв? Казах да станеш.

Стив се изправи на крака, като се подпираше на ронливите тухли. Полицаят го освети с фенерчето си.

— Мили боже — възкликна той и на лицето му се изписа отвращение. — Грозна картинка. Къде живееш?

Стив поклати глава, забил поглед в оповръщаната си тениска като засрамен ученик.

— Как се казваш?

Не можеше да си спомни.

— Името ти, хлапе?

Опитваше се. Само полицаят да не викаше така.

— Хайде, вземи се в ръце.

Думите не му говореха почти нищо. Стив усети, че очите му се насълзяват.

— Вкъщи.

Вече хленчеше и подсмърчаше, чувстваше се напълно изоставен. Искаше да умре — да легне на земята и да умре.

Полицаят го разтърси.

— Надрусан ли си? — Той завлече Стив под светлината на уличните лампи и се вгледа в мокрото му от сълзи лице. — По-добре се размърдай.

— Мама — каза Стив. — Искам мама.

Думите промениха коренно ситуацията.

Полицаят внезапно реши, че този спектакъл е повече от отвратителен, повече от жалък. Малкото копеле с кървясалите очи и оповръщаната тениска започваше наистина да му лази по нервите. Прекалено много кинти, всякакви гадости във вените и никаква дисциплина.

„Мама“ беше капката, която преля чашата на търпението му. Полицаят заби юмрука си в стомаха на хлапето — силен, умел и ефективен удар. Стивън се преви разреван.

— Млъкни, синко.

Удари наркоманчето още веднъж, за да му омекнат краката, после го хвана за косата и повдигна лицето му към своето.

— На малоумен ли ми се правиш?

— Не. Не.

Стив не знаеше какво е малоумен, просто искаше да се хареса на полицая.

— Моля ви — каза той, като се разплака отново, — заведете ме вкъщи.

Полицаят беше объркан. Хлапето не се съпротивляваше и не настояваше за правата си, както правеха повечето отворковци. Така свършваха обикновено — на земята, с окървавени носове, като молеха за социален работник. Това хлапе просто плачеше. Май не беше в ред. Може би на малкия лигльо наистина му хлопа дъската. А той го наби. По дяволите. Почувства се отговорен за момчето. Хвана Стив за ръката и го поведе през улицата към колата си.