Робърт Блох - Психо

Норман се размърда, обърна се настрани и потъна в мрак, по-дълбок и по-поглъщащ от блатото.

Следващият петък, точно в шест часа вечерта се случи чудо.

Оторино Респиги влезе в задната стая на единствения железарски магазин във Феървейл, за да изсвири „Бразилски импресии“.

Оторино Респиги бе починал преди много години и симфоничният оркестър — L’Orchestre des Concertes des Colonne — бе дирижиран на много хиляди мили от тук.

Но когато Сам Лумис се пресегна и включи малкия УКВ-приемник, музиката мощно бликна, побеждавайки пространството, времето и дори самата смърт.

Това бе, доколкото той разбираше, истинско чудо.

За миг на Лумис му се прииска да не беше сам. Чудесата трябва да бъдат споделяни с другите хора. Музиката трябва да бъде споделяна. Но във Феървейл нямаше човек, който би могъл да разпознае тази музика или раждането на чудото. Феървейлчани бяха практични хора. За тях музиката бе това, което получаваш, когато пуснеш пет цента в джубокса или включиш телевизора. Преди всичко рок’н-рол, но понякога и нещо дългокосо като кънтри парчетата на Уилям Тел. Къде бе чудото при този Оторино как-му-беше-името или който и да е там.

Сам Лумис повдигна рамене и се усмихна. Не се оплакваше. Може би жителите на градчето не оценяваха музиката, която той обичаше, но поне му даваха право да й се наслаждава. Доколкото не правеше опити да повлияе върху техния вкус. Сделката бе честна.

Сам извади голямата счетоводна книга и я занесе на кухненската маса. През следващия час тя щеше да му служи за бюро, така както пък той сам си беше счетоводител.

Това бе един от недостатъците на живота в стаята зад железарския магазин. Нямаше никакво свободно пространство и всяко нещо изпълняваше няколко функции едновременно. Все пак той бе приел това положение. То нямаше да продължи още много дълго ако всичко се развиваше както в последно време.

Набързо прегледаните цифри потвърждаваха оптимизма му.

Трябваше да провери списъка на поръчките, изглеждаше много вероятно да се окаже възможно да плати нови хиляда долара този месец. Това щеше да доведе сбора до три хиляди за половин година. А най-благоприятният сезон още не беше настъпил. Много повече работа щеше да има през есента.

Сам надраска набързо върху лист хартия колона от цифри. Да, вероятно щеше да се оправи. Резултатът го изпълни с приповдигнато настроение. То трябваше да повдигне духа и на Мери.

Напоследък Мери не бе особено весела. Поне писмата й подсказваха по-скоро за депресия. Когато въобще пишеше. Всъщност тя не бе отговорила на няколко негови писма. Миналият петък отново й бе писал и още нямаше отговор. Може би беше болна. Не, в такъв случай той щеше да получи поне бележка от по-малката й сестра Лайла или както се казваше там. По-вероятно бе Мери просто да е обезкуражена, да се е поддала на отчаянието. Не можеше да я вини. От доста време тя се претоварваше.

Той също, разбира се. Не беше лесно да се живее по този начин. Но друг просто нямаше. Тя бе разбрала, бе се съгласила да чака.

Може би трябваше да си даде няколко дена почивка през следващата седмица, да остави магазина на Съмърфилд и да прескочи да я види. Да се появи при нея неочаквано и да я ободри. Защо пък не? В момента не бяха затрупани от работа и Боб би се справил сам.

Сам въздъхна. Музиката премина в минорна тоналност. Това вероятно беше темата на змийската градина. Да, той я разпозна по глисандото на струните, по пълзящите извивки на дървените духови и протяжните звукове на медните инструменти. Змии. Мери не обича змии. Всъщност тя вероятно не обича и този тип музика.

Понякога той почти се чудеше дали не бяха сбъркали, когато планираха бъдещето. В края на краищата какво знаеха те един за друг? Като се остави настрани пътешествието по море, по време на което се бяха запознали, и двата дни, когато Мери му гостува миналата година, те не са били заедно. Оставаха разбира се, писмата, но дали те не правеха нещата още по-лоши? Защото чрез писмата Сам бе започнал да опознава една по-различна Мери… склонна да се подава на различни настроения, раздразнителна, така отдадена на вкусовете и предпочитанията си, че те почти се превръщаха в предразсъдъци.

Той повдигна рамене. Какво го прихващаше? Дали причината не беше в изострената чувствителност, внушавана от музиката? Изведнъж усети, че мускулите на врата му се изопват. Той се заслуша внимателно, опита се да отдели звука от инструмента, да определи точно музикалната фраза, която бе породила тази реакция. Нещо не бе наред, долавяше нещо, започваше да го чува.