Гийермо дел Торо - Заразата

Започваха да се надигат. Бяха в строителни дрехи или служебни костюми, спортни облекла, пижами и дори без нищо по себе си.

Еф стисна сабята в ръката си и заоглежда лицата, докато ги подминаваше. Мъртви лица с кърваво червени очи.

— Стойте един до друг — изшепна Сетракян и предпазливо извади ултравиолетовата мина от плетената торба на гърба на Фет, докато вървяха. С кривите си пръсти разви ивица изолирбанд, след което отвинти горната част на кълбото, за да постави батерията. — Искрено се надявам това да подейства.

— Надяваш се? — възкликна Фет.

Тогава един тръгна към тях — старец, може би не толкова заситен като другите. Фет му показа сребърната си кама и вампирът изсъска. След това опря ботуша си в бедрото на стареца, изрита го назад и показа сребърното си острие на другите.

— В дълбока дупка се завираме тук.

От стените се запоказваха още лица, зачервени и озъбени. По-стари вампири, първо или второ поколение, ако се съдеше по побеляващите им коси. Разнесе се животинско ръмжене и гърлено цъкане все едно, че някои се опитваха да проговорят, затруднени от израстъците под езиците си. Издутите им гърла потръпваха уродливо.

Сетракян заговори между Фет и Еф:

— Когато този шип се удари в пода, батерията би трябвало да направи контакт.

— Би трябвало!

— Трябва да се прикриете, преди да се възпламени. Зад тези колони. — На равни интервали пред тях се издигаха ръждясали и разядени от вадички вода крепежни стълбове. — Ще имате не повече от няколко секунди. Щом го направите, затворете очите си. Не гледайте. Взривът ще ви ослепи.

— Просто го направи! — извика му Фет, обкръжен от вампирите.

— Още не…

Старецът отвори бастуна си, колкото да оголи сребърното острие и с бързо движение като чаткащ кремък в огниво прокара два криви пръста по острия ръб. По каменния под закапа кръв. Миризмата премина през вампирите като вълна. Заприиждаха от всички страни и от всевъзможни невидими ъгли, все по-възбудени и гладни.

Фет размаха камата си в прашасалия въздух, за да запази няколкото метра открито пространство около тях, докато продължаваха напред.

— Какво чакаш още?

Еф трескаво оглеждаше лицата, най-вече на жените с мъртвешки погледи, за Кели. Една закрачи към него, той опря върха на дългата сабя в гърдите ѝ и тя се присви назад като опарена.

Шумът вече се усилваше, напиращите отзад същества притискаха предните. Гладът надвиваше колебанието, нуждата — търпението. Кръвта на Сетракян капеше по пода, миризмата ѝ — и безгрижното ѝ похабяване — ги влудяваше.

— Хайде! — извика Фет.

— Още няколко секунди…

Вампирите настъпваха, Еф ги задържаше с върха на сабята. Едва сега съобрази да включи отново кварцовата лампа, но напираха в отблъскващите ѝ лъчи като зомбита, взиращи се в слънцето. Най-предните бяха оставени на милостта на тълпата отзад. Мехурът около тях се пукаше… Еф усети как нечия ръка го сграбчи за ръкава…

— Сега! — каза Сетракян.

Хвърли във въздуха увенчаното с шип кълбо като рефер, хвърлящ спорната топка. Масивният предмет достигна най-високата си точка и щом се заспуска към пода, тежкият шип се насочи право надолу.

— Давай, давай! — извика им Сетракян.

Еф развъртя лампата и замаха със сабята си като с мачете, затичан към една от подпорите. Усещаше как го сграбчват отзад и дърпат, усещаше резките изтупвания на сечащата сабя и чуваше стоновете им и приглушения им вой. И все пак… търсеше с поглед Кели и посичаше всеки, едва след като се увереше, че не е тя.

Бръмченето на мината се усили до вой, Еф сечеше и риташе, пробивайки си път към стоманената крепежна колона. Стъпи в сянката ѝ точно в мига, в който подземната зала започна да се изпълва с ослепителна синя светлина. Стисна очи и ги скри под свитата си ръка.

Миг след това чу зверския предсмъртен рев на разкъсваните вампири. Стапянето, цвърченето, беленето на телата им, разпадащи се на химично ниво, пръскането на вътрешностите им, приглушените крясъци във врящите им гърла, хрипа на овъглените им души.

Масово жертвоприношение.

Пронизителният вой продължи не повече от десет секунди. Яркият лист прочистваща синя светлина се извиси от пода към тавана, преди батерията да догори. В залата отново стана почти тъмно, а когато престана да се чува всичко друго, освен пращенето на недогоряла плът, Еф смъкна ръката си и отвори очи.

Отвратителната воня на изгорена зараза се вдигаше и се стелеше на гъст дим от пода на залата. Беше невъзможно да се върви, без да се стъпва по изкорубените тела на демоните, нападали като проядени от огъня изкуствени пънове. Само малкото вампири, извадили късмет да се окажат частично зад някоя греда, бяха все още живи. Еф и Фет бързо облекчиха от страданието осакатените полуразложени същества.