Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

„Може би затова успях да се освободя, пък било и за толкова кратко.“

Възнамеряваше да се възползва от момента.

Надигна се от жената, макар че едната му ръка продължаваше да стиска нейната. Тя се сви, сърцето й пърхаше като ранена птичка. Демонът се бе хранил твърде лакомо от нея. Не беше по силите му да я спаси, но може би можеше да я остави да умре в мир. Събра всичките си сили и заповяда на един, после на втори пръст да се отдръпнат, да пуснат хватката си.

Треперейки, тя погледна ръката си, после отново обърна очи към него.

Светлината на свещи танцуваше в очите й и му напомни за друг изумруден проблясък. „Зеленият диамант.“ Безсилна омраза пламна в него. Дори само мисълта за камъка, вцепенил тялото му, правеше движенията още по-трудни.

„Обрекох се със собствената си ръка. Себе си и толкова много други.“

Беше му наредено да счупи отвратителния камък. Бе вярвал, че господарят, който му заповяда, ще върне Христос на този свят. Но с изпълняването на заповедта Леополд бе освободил демон. Помнеше как ледената чернота изтича от разбития диамант, как овладява тялото му, как донася със себе си други гласове, откъси от други животи. Той бързо се изгуби, оглушен от какофонията — но едно име се надигаше над всичко друго.

Легион.

Това бе името на мрака, който го задуши, на демона, който го бе погълнал.

Оттогава ту идваше на себе си, ту потъваше отново.

Но колко време бе минало?

Не можеше да каже. Знаеше само, че демонът явно събира около себе си други, че създава войска от стригои.

С огромно усилие Леополд вдигна ръка пред лицето си, докато жената се мъчеше да изпълзи по-далеч от него, оплетена в чаршафите. Не й обърна внимание — взираше се в шок в ръката си. Обикновено бледа, сега тя беше черна като катран. Той завъртя глава и видя огледало на стената.

И видя отражението си — гол, като някаква абаносова статуя.

Изкрещя, но от устата му не излезе никакъв звук.

Жената падна от леглото и един дремещ стригой се размърда и изсъска, пръскайки кръв. Докато се надигаше, Леополд видя отпечатък на черна длан върху голите му гърди, подобен на дамга или татуировка, само че тази чернота вонеше на поквара и злост, много по-лоши от вонята на съществото.

И най-лошото бе… че плътната чернилка беше точно с цвета на новата му кожа.

Но това не бе всичко.

Леополд протегна ръка и разпери пръсти, обзет от нов ужас.

„Белегът върху звяра е със същата форма и размери като ръката ми.“

Демонът явно беше белязал това чудовище като свое и вероятно го бе поробил, както бе поробил и самия Леополд.

Звярът сграбчи жената, обърна я и разкъса гърлото й.

Преди Леополд да успее да реагира, мракът отново се надигна и го повлече в димното море, скривайки от погледа му мъртвата жена. Този път той не оказа съпротива, чувстваше се едва ли не щастлив, че се е откъснал от ужасите в онази стая. Но докато потъваше в нищото, остави всяка надежда за бягство.

Изпълни го ново желание.

„Трябва да намеря начин да изкупя греховете си…“

Но с тази мисъл дойде и тормозещ въпрос, който можеше да се окаже важен: „Защо ми беше позволено да се освободя за толкова дълго? Кой е отвлякъл вниманието на демона?“

17:25

Куме, Италия

„Мамка му, копелето е бързо…“

Джордан вдигна картечния си пистолет и изстреля три откоса към нападателя, който бе излязъл от тунела. Куршумите рикошираха от каменните стени на подземния храм, без да улучат целта.

„Отново пропуснах…“

Ако се съдеше по кучешките зъби, това бе несъмнено стригой, но никога не бе виждал чудовище да се движи по такъв начин. Създанието бе при отвора, а миг по-късно бе прекосило залата, сякаш се бе телепортирало.

Баако и София пазеха гърба на Джордан — в буквалния смисъл. Тримата стояха в кръг, рамо до рамо. Баако носеше дълъг африкански меч, а София въртеше два извити ножа.

Стригоят изсъска зад олтара. На гърдите му се беше появил дълъг разрез. Баако му беше нанесъл раната при първата атака, като по този начин бе спасил и живота на Джордан.

За съжаление това беше единственият успешен удар, нанесен от екипа му.

— Опитва се да ни изтощи, преди да ни довърши — каза София.

— Значи е време за нова стратегия. — Джордан се прицели, но докато пръстът му обираше мекия спусък, отмести оръжието настрани и стреля в нищото, очаквайки, че стригоят отново ще се раздвижи.

И той го направи и попадна право под огъня.

Писъкът заглуши трясъка на оръжието. Стригоят отлетя назад и кръвта му опръска стените.