Скот Сиглър - Земно ядро

Главата на Самюъл изчезна в тъмната дупка. Дъглас се засмя и го последва с главата напред, едва се провираше в тесния процеп.

Уил лежеше неподвижно със затворени очи и се вслушваше във въодушевения смях на приятелите си, който заглъхваше в нищото. Щеше да ги настигне след малко, просто трябваше да си почине. Пещерата бе тиха и спокойна. Просто щеше да затвори очи за няколко минути, да се отпусне в лишената ѝ от всякакво движение вечност. Може би една кратка дрямка, а после…

Отвори широко очи, но остана съвсем неподвижен. Бе чул съвсем слабо ехо от шум, който някак не подхождаше на такова спокойно място. Слабо тракане, звук от почукване на метал върху камък. И още един звук, нещо, за което не бе сигурен, но което някак извикваше спомени от Чикаго — родния му град.

Напрегна се да чуе звука отново, сякаш ако съсредоточеше слуха си, можеше да се освободи от обгърналата тунела плътна тишина. Без да помръдва, без да диша, без да разбира причината за внезапния си страх, се вслуша.

И отново го чу.

трак-трак, трак, трак-трак

Потракване, а после съскащ, дрезгав, стържещ звук. Веднага разбра защо шумът бе накарал Самюъл да си помисли за пясъчна буря, но сравнението не бе съвсем точно. Сам бе изживял всичките си двайсет и две години в пустините на Южна Юта. За Уил обаче звукът навяваше спомени от силните ветрове в Чикаго.

Това бе звукът на сухи есенни листа и хартия, носени от вятъра и свистящи по бетонните улици и тротоари. За разлика от чикагските ветрове обаче този звук се усилваше и отслабваше отривисто. Напомняше на Уил за един друг звук, от който се бе научил да се пази, когато започна да кръстосва планините със Самюъл и Дъглас преди три години — злостното предупредително тракане на гърмяща змия.

Пребори се с нарастващата паника и внезапния пристъп на клаустрофобия. Реакцията му бе примитивна, инстинктивна и първична.

Претърколи се, надигна се на колене и надникна в дупката, която бе отворил с толкова усилия. Изпита силно желание да побегне, но приятелите му бяха там, вътре. Впери поглед в тунела и се вслуша в усилващото се сухо съскане и тропане… а после чу друг, по-познат звук.

Човешки писък. Дойде някъде дълбоко от тунела. Уил знаеше, че е Самюъл, макар никога да не го бе чувал да пищи. Беше висок, пронизителен, почти женски писък, изпълнен с агония и ужас. Трая само няколко секунди, затихна в един-единствен жален и ужасен стон и спря.

Уил се насили да не мърда. Не можеше да събере смелост да се провре през тесния процеп и да запълзи във вътрешността на планината, но можеше поне да не избяга малодушно и да изчака приятелите си.

Видя подскачаща светлина, преди да чуе ритмичното тропане на тежки стъпки и напрегнатото дишане на човек, който тича, за да спаси живота си. Беше Дъглас — бягаше бързо и тежко по прашния наклон. Лицето и гърдите му бяха оплискани с кръв, сякаш някой бе лиснал върху него цяла кофа. Падна тежко, лицето му се плъзна в прахта, каската му се претърколи и отскочи като отрязана глава. Без да я поглежда, той отново скочи и се затича, вдигаше облаци фина прах с всяка отчаяна стъпка.

— Дъглас! Какво става? — изкрещя Уил.

Дъглас не отговори. Очите му бяха, изцъклени и блестяха, вперени в лампата на Уил.

Тичаше бързо. Зад гърба му Уил видя странни мигащи светлини и някакво движение — едва доловимо, приближаващо очертание на нещо, което умът му не можеше да побере. Преди да успее да разбере какво е, Дъглас се мушна в тесния процеп и запречи гледката към тунела.

Но паниката забавяше движенията му. Ръцете му се мятаха така, сякаш се давеше, а не сякаш се опитваше да се изкачва.

— Дъг, успокой се! — Уил го сграбчи за кървящите ръце. — Дай да те издърпам!

Дъглас издаваше нечленоразделни звуци. От зяпналата му уста хвърчаха слюнки и се смесваха с кръвта на Самюъл, която го покриваше.

Уил задърпа и Дъглас се захлъзга нагоре, но това, което го преследваше, го хвана ѝ силно го задърпа назад. Уил изпусна хлъзгавите му от кръвта ръце. Дъг отчаяно се опитваше да се хване за камъните, но пръстите му бяха сковани като сухи съчки, разпилени от пустинен вятър. Очите му се оцъклиха още повече, устата му се отвори в раздиращ писък, от който на Уил му се прииска да запуши уши и да побегне.

Отново се пребори с порива си да избяга. Протегна се и сграбчи лявата ръка на Дъглас, но невидимият нападател задърпа отново. Дъглас се хлъзна към тъмнината на процепа. Уил задърпа с всичка сила, бореше са да опази приятеля си жив. Странните светлини замигаха в тунела, идваха от нещото, което дърпаше Дъг.