Стефани Майер - Затъмнение

— О, да, и още как! Кога ще се събудиш и ще осъзнаеш, че той не е толкова перфектен, колкото си мислиш?

— Поне не се е заканил да се самоубие, за да ме накара да го целуна! — отвърнах остро. Веднага щом казах думите, пламнах от раздразнение. — Почакай. Нека се престорим, че не съм го казала. Заклех се да не казвам нищо относно това.

Той пое дълбоко дъх. Когато заговори, беше по-спокоен.

— Защо не?

— Защото не съм дошла тук, за да те обвинявам.

— Макар че си права — каза той равно. — Наистина го направих.

— Не ми пука, Джейк. Не съм ядосана.

Той се усмихна.

— И на мен не ми пука. Знаех, че ще ми простиш и се радвам, че го направих. И бих го повторил. Поне това мога да имам. Поне те накарах да прозреш, че и ти ме обичаш. Струваше си.

— Дали? Дали наистина е по-добре сега, отколкото ако бях останала заблудена?

— Не мислиш ли, че трябва да знаеш как се чувстваш — просто за да не се изненадаш някой ден, когато е прекалено късно и вече си омъжена и си вампир?

Поклатих глава.

— Не, нямах предвид по-добре за мен. Имах предвид по-добре за теб. Това прави ли нещата по-добри или ги прави по-зле — да знаеш, че аз знам, че съм влюбена в теб? Когато няма значение каквото и да беше станало. Дали щеше да е по-добре, по-лесно за теб, ако никога не бях разбрала?

Той прие въпроса ми толкова сериозно, колкото и аз го мислех, премисляйки внимателно преди да отговори.

— Да, по-добре е да знам, че знаеш — реши той най-накрая. — Ако не го беше разбрала… щях винаги да се чудя дали решението ти щеше да е по-различно, ако беше разбрала. Сега знам. Направих всичко, което е по силите ми. — Той вдиша несигурно и затвори очи.

Този път не устоях — не можах да устоя на желанието да го успокоя. Прекосих малката стая и коленичих до главата му, тъй като ме беше страх, сядайки на леглото, да не го бутна и да му причиня болка, и се наведох, за да допра челото си до бузата му.

Джейкъб въздъхна и сложи ръката си на косата ми, задържайки ме до себе си.

— Съжалявам, Джейк.

— Винаги съм знаел, че залогът е голям, а шансовете ми са малки. Не си виновна ти, Бела.

— Не си и ти — простенах аз. — Моля те.

Той се отдръпна, за да ме погледне.

— Какво?

— Вината е моя. И вече ми писна да ми казват, че не е!

Той се ухили. Усмивката обаче не се появи и в погледа му.

— Искаш да ти се разкрещя ли?

— Всъщност… мисля, че да.

Той сви устни, преценявайки колко искам това всъщност. Бърза усмивка премина през лицето му и след това той се намръщи бясно.

— Да отвърнеш на целувката ми така беше непростимо — изсъска ми той. — Ако знаеше, че после веднага ще ти се иска да не си го направила, може би не трябваше да бъдеш толкова убедителна в това.

Намръщих се и кимнах.

— Толкова съжалявам.

— Извинението не променя нищо, Бела. Какво си мислеше?

— Не мислех — прошепнах аз.

— Трябваше да ми кажеш да вървя и да умра. Точно това искаш.

— Не, Джейкъб — захленчих аз, борейки се с напиращите сълзи. — Не! Никога!

— Не плачеш, нали? — попита той, гласът му внезапно отново бе станал нормален. Трепна леко от болка върху леглото.

— Да — промърморих аз, смеейки се леко на себе си през сълзи, които се бяха превърнали в хленчове. Той се надигна, протягайки здравия си крак извън леглото, сякаш се опитваше да стане от него.

— Какво правиш? — попитах през сълзи. — Лягай долу, идиот такъв, ще се нараниш! — скочих на крака и го натиснах по здравото рамо с две ръце, за да легне.

Той се предаде, лягайки отново, задъхан от болката, но ме хвана през кръста и ме дръпна на леглото върху здравата част от тялото му. Сгуших се там, опитвайки се да спра глупавите си ридания срещу горещата му кожа.

— Не мога да повярвам, че плачеш — промърмори той. — Знаеш, че казах тези неща, само защото ти искаше. Не ги мисля — ръката му разтри раменете ми.

— Знам — поех си дълбоко и накъсано въздух, опитвайки се да се контролирам. Как излезе така, че аз бях тази, която плачеше, а той ме успокояваше? — Макар че всичко е вярно. Благодаря ти, че го каза на глас.

— Получавам ли някакви точки, задето те разплаках?

— Разбира се, Джейк — опитах да се усмихна. — Колкото поискаш.

— Не се тревожи, Бела, скъпа. Всичко ще се нареди.

— Не виждам как — измърморих.

Той погали главата ми.

— Ще се откажа и ще бъда добър.

— Още игри? — зачудих се аз, нагласяйки брадичката си така, че да го виждам.

— Може би — засмя се той с малко усилия и после се намръщи. — Но ще опитам.

И аз се намръщих.