Шеридан Фану: Кармила

Над ниските места и поляни, се прокрадваше, подобно на пушек, тънък слой мъгла, заличаващ разстоянията с прозрачното си було. Тук-там различавахме реката, леко пробляскваща на лунната светлина.

По-нежна и приятна гледка човек не би могъл да си представи! Новините, които току-що бях научила я превърнаха в меланхолия, но нищо не можеше да наруши нейното невъзмутимо, тържествено спокойствие, омагьосващото величие.

Наслаждавайки се на красотата, баща ми и аз гледахме мълчаливо пространството пред нас. Двете гувернантки стояха малко зад нас, разговаряха за гледката и бяха твърде красноречиви относно луната. Госпожа Перодон беше пълна, на средна възраст, романтична, говореше и въздишаше поетично… Госпожица дьо Лафонтен, също като баща си — германец, считащ се за психолог, метафизик и мистик — сега заяви, че когато луната свети с такава обилна светлина, е всеизвестно, че това е признак за особена духовна дейност. Ефектът на пълнолунието при такава яркост е разностранен. Той влияел на сънищата, влияел върху сомнамбулизма, влияел на нервните хора. Имал чудни физични влияния свързани с живота. Госпожицата разказа как един неин братовчед, който бил моряк на търговски кораб, заспал на палубата в такава нощ с лице изцяло обърнато към лунната светлина. Сънувал старица, драскаща го по бузата. Когато се събудил цялото му лице било ужасно изкривено на една страна и ликът му никога не възвърнал своето нормално състояние.

— Луната тази нощ — каза тя, — има силно божествено и притегателно въздействие! Забележете, когато погледнете зад вас към фасадата на замъка, как всичките му прозорци блестят и трепкат в сребристо великолепие, сякаш невидими ръце са запалили светлините в стаите, за да посрещнат вълшебни гости.

Има лениви състояния на духа, в които самите ние не сме разположени да разговаряме. Но разговорът на другите е приятен за нашите безразлични уши. Аз продължавах да съзерцавам, задоволена от звънкия разговор на дамите.

— Изпаднах в едно от моите потиснати настроения тази вечер — каза баща ми след известно мълчание. Цитирайки Шекспир, който често четеше на глас, с цел да поддържаме нашия английски, той продължи:

— Забравих останалото. Но се чувствам така, сякаш някакво голямо нещастие е надвиснало над нас. Предполагам, че отчаяното писмо на генерала има нещо общо с това.

В този момент, необичаен шум от колела на карета и много копита по пътя, привлече нашето внимание. Те сякаш се приближаваха откъм възвишението над моста и много скоро екипажът се показа от тази посока. Първо двама конника пресякоха моста, след това се появи една карета, теглена от четири коня, а други двама мъже яздеха след нея. Изглеждаше като карета на някоя видна личност и всички бяхме веднага увлечени да наблюдаваме това твърде необикновено зрелище. След няколко мига то стана още по-интересно, защото когато каретата премина най-високата част на стръмния мост, коня на един от водачите се подплаши и предаде уплахата на останалите. След един или два скока напред, всички заедно се впуснаха в див галоп, повличайки със себе си яздещия отпред конник. С грохот се понесоха по пътя към нас, с бързината на идващ ураган. Възбудата от гледката беше станала още по-силна поради ясните, проточени писъци на женски глас от прозореца на каретата.

Всички се взирахме с любопитство и ужас, баща ми мълчаливо, останалите с различни възклицания от уплаха. Напрежението ни не трая дълго. Точно преди да стигнат подвижния мост на замъка, по пътя от който те идваха се извисяваше огромна липа. От отсрещната страна се издигаше стар каменен кръст, при видът на който конете, сега вече движещи се с наистина ужасяваща бързина, свиха така сякаш искаха да докарат колелетата върху подаващите се от земята корени на дървото. Знаех какво щеше да последва. Закрих очи и обърнах глава встрани. В същия миг, чух вик от моите приятелки, които бяха отишли малко напред. Любопитството отвори очите ми и аз видях сцена на крайно объркване. Два от конете бяха на земята, каретата лежеше на една страна, с две колела във въздуха.

Мъжете бяха заети с освобождаването на впряговете и една дама със заповеднически вид и осанка беше излязла. Тя стоеше със стиснати ръце, повдигайки кърпичката си от време на време към очите. През вратата на каретата изнесоха млада дама, която изглеждаше безжизнена. Моят мил, стар баща беше вече при по-възрастната дама, с шапка в ръка, очевидно предлагайки своята помощ и запасите на своя замък. Дамата изглежда не го чуваше и не обръщаше внимание на нищо друго освен на крехкото момиче, което бе положено върху наклона на насипа.