Шеридан Фану - Кармила

Старецът коленичи, трите жени също и той се моли високо със сериозен треперещ глас. Забравих целия си живот, предхождащ това събитие, а известен период време след него също бе изцяло потънал в мрак. Но сцените, които току-що описах изпъкват живо, както отделните картини на една заобиколена с мрак фантасмагория.

Сега ще Ви разкажа нещо толкова странно, че то изисква изцяло вашето доверие в моята правдивост, за да можете да повярвате на моята история. Тя е не само вярна, но и аз наистина бях неин очевидец.

Беше през една приятна лятна вечер. Баща ми ме помоли, да се поразходя малко с него покрай онази красива горска ивица, която споменах, че се простира пред замъка.

— Генерал Шпилсдорф не може да дойде при нас толкова скоро колкото предполагах — каза баща ми докато се разхождахме.

Той трябваше да ни посети за няколко седмици и ние очаквахме пристигането му на следващия ден. Щеше да доведе със себе си една млада дама — негова племенница. Госпожица Райнфелд аз никога не бях виждала, но чух да я описват като едно много очарователно момиче и в нейна компания аз си бях обещала много щастливи дни. Това посещение и новото запознанство, което то обещаваше, представляваха моята мечта от много седмици.

— И колко скоро ще дойде? — запитах аз.

— Няма да е до есента. Нито след два месеца… — отговори той. — А сега пък съм много доволен, мила, че никога не си познавала госпожица Райнфелд!

— И защо? — попитах, засегната и любопитна.

— Защото бедната млада дама е мъртва — отвърна той. — Забравих, че не съм ти казал, но ти не беше в стаята, когато получих писмото на генерал Шпилсдорф тази вечер.

Бях силно потресена. Генерал Шпилсдорф бе споменал в първото си писмо от преди шест или седем седмици, че тя не била добре, но нямало нищо, което би предизвикало и най-малкото безпокойство за сериозна опасност.

— Ето го писмото на генерала! — каза баща ми и ми го подаде. — Страхувам се, че той е в голяма печал. Струва ми се, че писмото е било написано при силна възбуда и разсеяност.

Седнахме на една пейка до великолепни липови дървета. Слънцето залязваше с цялото си меланхолично величие зад покрития с гори хоризонт, а потокът, който тече до нашия дом и преминава под стръмния стар мост, криволичеше сред огромни дървета. Водата му отразяваше в своето течение избледняващия пурпур на небето.

Писмото на генерал Шпилсдорф бе толкова необикновено, толкова безумно и на някои места толкова противоречиво, че аз го препрочетох два пъти. Вторият път четях на глас на баща ми. Бях неспособна да възприема съдържанието с изключение на предположението, че мъката бе разстроила разсъдъка му.

То гласеше:

«Изгубих моята мила племенница, която толкова много обичах. През последните дни на заболяването на скъпата Берта не бях в състояние да ви пиша. Преди това нямах представа за грозящата я опасност. Изгубих я и сега научавам ВСИЧКО, но твърде късно. Тя почина в покоя на невинността и в славната надежда за едно благословено бъдеще. Злодеят, който предаде нашето безразсъдно гостоприемство, извърши всичко това. Помислих, че приемам в дома си невинност, радост, един очарователен спътник за моята изгубена Берта. Небеса! Какъв глупак съм бил! Благодаря на Бога, че детето ми умря без подозрения за причината на своето заболяване и за ненавистната страст на причинителя на цялото това нещастие. Отдавам остатъка от живота си на преследване и унищожаване на едно чудовище. Казано ми е, че мога да се надявам да изпълня моето справедливо и безмилостно намерение. Засега почти няма светъл лъч, за да ме води. Проклинам моята суетна доверчивост, моята жалка любов към превъзходството, моята слепота, моята упоритост — всичко, но е твърде късно! Не мога да пиша или говоря правилно сега. Разсеян съм. Веднага щом се възстановя малко, ще се отдам на разследване, което вероятно може да ме доведе и до Виена. По някое време наесен, след два месеца или по-рано ако съм жив, ще Ви видя ако ми позволите, разбира се. Тогава ще ви кажа всичко, което сега не се осмелявам да напиша върху хартия. Сбогом! Молете се за мен, скъпи приятелю!»

Така завършваше това странно писмо. Въпреки че никога не бях виждала Берта Райнфелд, очите ми се напълниха със сълзи от внезапното съобщение. Бях объркана и дълбоко разочарована.

Слънцето вече залязваше и падаше здрач. В приятната ясна вечер ние се разхождахме, размишлявайки Върху възможните значения на жестоките и несвързани изречения, които аз току-що бях прочела. Оставаше ни да извървим почти една миля преди да достигнем до пътя, които минава пред замъка и през това време луната ярко светна. При подвижния мост срещнахме госпожа Перодон и Госпожица дьо Лафонтен, които бяха излезли гологлави, за да се наслаждават на изключително красивата лунна светлина. Наближавайки ги, ние чухме как гласовете им се преливаха в оживен диалог. При моста се присъединихме към тях и заедно останахме да се любуваме на красивата гледка. Поляната, през която току-що бяхме преминали лежеше пред нас. Отляво тесният път криволичеше между стволовете на величествени дървета и се губеше от погледа всред сгъстяваща се гора. Отдясно същият път пресичаше стръмния и живописен мост, покрай който се издигаше разрушена кула, пазила някога прохода. Отвъд моста се очертаваше стръмно възвишение покрито с дървета и обрасли с бръшлян скали.