Стефани Майер - Зазоряване

Зафрина кимна достолепно.

— Никой няма да докосне тази млада — обеща тя на Едуард. — Бих тръгнала след Джейн и Алек, но от тук ще съм по-полезна.

— Джейн е за мен — изсъска Кейт. — Нуждае се от глътка от собственото си лекарство.

— А Алек ми дължи много животи, но ще се задоволя и с неговия — изръмжа Владимир от другата страна. — Той е мой!

— Аз просто искам Кай — каза равно Таня.

Другите също започнаха да си разделят опонентите, но бързо бяха прекъснати.

Аро, който се взираше спокойно в безполезната мъгла на Алек, най-накрая проговори.

— Преди да гласуваме — започна той.

Разтърсих гневно глава. Бях изморена от тази шарада. Кръвожадността в мен отново се запали, съжалявах че помагам на другите повече, когато стоя на едно място, исках да се бия.

— Нека ви напомня — продължи Аро — че каквото и да реши съвета, няма нужда от насилие.

Едуард изръмжа с мрачен смях. Аро го погледна тъжно.

— Би било непростимо прахосване за нашия вид да загубим който и да е от вас. Особено теб, млади Едуард, и твоята новородена партньорка. Волтури ще бъдем радостни да приемем много от вас сред нашите редици. Бела, Бенджамин, Зафрина, Кейт. Има много възможности пред вас. Обмислете ги.

Опитът на Челси да ни въздейства изплющя безсилно върху щита ми.

Погледът на Аро се плъзна през непреклонните ни очи, търсейки някакви наченки на двоумение. По изражението му си личеше, че не е намерил.

Знаех, че той отчаяно искаше да запази Едуард и мен, да ни държи в плен по начина, по който се надяваше да пороби и Алис. Но тази битка бе твърде голяма. Той не би могъл да спечели, ако аз съм жива. Бях пламенно горда, че съм толкова силна, че не му оставях никакъв начин да не ме убие.

— Тогава ни оставете да гласуваме — каза той с видимо нежелание.

Кай проговори с нетърпелива припряност.

— Детето е с неизвестни способности. Няма причина да позволим подобен риск да съществува. Трябва да бъде унищожено, заедно с всички, които го защитават — усмихна се той в очакване.

Изпищях в знак на неподчинение в отговор на жестоката му самодоволна усмивка. Маркус вдигна незаинтересованите си очи, сякаш погледът му минаваше през нас, докато обявяваше решението си.

— Не виждам пряка заплаха. За сега детето е достатъчно безопасно. Винаги можем да си променим оценката. Нека си заминем в мир — гласът му беше дори по-изтощен от този на брат му.

Никой от пазачите не отпусна готовата си за действие позиция след неговите несъгласяващи се думи. Ухилената усмивка на Кай не трепна. Беше така, сякаш Маркус изобщо не бе проговарял.

— Изглежда аз трябва да направя решаващия глас — замисли се Аро.

Внезапно Едуард се скова до мен.

— Да! — изсъска той.

Рискувах да го погледна. Лицето му грееше с израз на триумф, който не разбирах — имаше изражение, което ангел на разрушението би носил, когато светът гореше. Красиво и ужасяващо.

Имаше тиха реакция сред пазачите — тревожно мърморене.

— Аро? — повика го Едуард, почти провиквайки се с нескрита победа в гласа си.

Аро се поколеба за секунда, оценявайки това ново настроение появило се, преди отговора му.

— Да, Едуард? Имаш да добавиш нещо…?

— Може би — каза любезно Едуард, контролирайки необяснимото си вълнение. — Първо, може ли да изясня едно нещо?

— Обезателно — каза Аро, повдигайки веждите си, нямаше нищо друго, освен учтив интерес в тона му. Стиснах зъби; Аро беше най-опасен, когато беше снизходителен.

— Опасността, която предвиждате от дъщеря ми, произхожда изцяло от това, че не можем да предположим как тя ще се развие? Това ли е основният проблем?

— Да, приятелю Едуард — съгласи се Аро. — Ако можехме да сме сигурни, че когато тя порасне, ще е в състояние да остане замаскирана в човешкия свят, незастрашавайки безопасността на нашето прикритие… — той се отдалечи, свивайки рамене.

— Значи, ако знаехме със сигурност — предположи Едуард. — Точно в какво ще се превърне… тогава изобщо не бихме имали нужда от съветване?

— Ако имаше някакъв начин да сме абсолютно сигурни — съгласи се Аро, мекотата в гласа му стана по-писклива. Не можеше да види в каква посока го водят мислите на Едуард. И аз не можех. — Тогава, да — не бихме имали какво да обсъждаме.

— И ще се разделим с мир, отново като добри приятели? — попита Едуард със загатната ирония.

Дори по-писклив:

— Разбира се, млади ми приятелю. Нищо не би ме зарадвало повече.

Едуард се засмя ликуващо.

— Тогава аз наистина имам какво повече да предложа.