Стефани Майер - Зазоряване

Това беше. Внимателно издърпах ръцете на Ренесме от шията си.

— Спомняш си какво ти казах, нали?

Сълзи изпълниха очите й, но тя кимна.

— Обичам те — прошепна тя.

Сега Едуард ни наблюдаваше с широко разтворени топазени очи. Джейкъб също ни гледаше с ъгълчето на голямото си черно око.

— И аз те обичам — казах й аз, след което докоснах медальона й. — Повече от собствения си живот. — И я целунах по челото.

Джейкъб се сви смутено. Изправих се на пръсти и прошепнах в ухото му.

— Изчакай, докато не се разсеят напълно, и бягай заедно с нея. Махнете се колкото може по-далеч от това място. Когато стигнете достатъчно далеч пеша, тя има това, което ви е нужно, за да се издигнете във въздуха.

Лицата на Едуард и Джейкъб бяха почти идентични маски на ужас, въпреки факта че един от тях беше животно.

Ренесме се протегна към Едуард и той я взе в ръцете си. Те се прегърнаха силно.

— Това ли криеше от мен? — прошепна той над главата й.

— От Аро — прошепнах аз.

— Алис?

Кимнах.

Лицето му се изкриви от разбиране и болка. Дали това бе било и моето изражение, когато най-накрая събрах следите, оставени от Алис?

Джейкъб ръмжеше тихо, тихо ромолене, което бе равно и цяло като мъркане. Беше настръхнал и с оголени зъби. Едуард целуна Ренесме по челото и по двете бузи, след което я повдигна на рамената на Джейкъб. Тя се намести гъвкаво на гърба му, хващайки здраво козината му и намествайки се на място във вдлъбнатината между масивните му раменни кости. Джейкъб се извърна към мен, очите му пълни с агония и ромолящото ръмжене все още изпълващо гърдите му.

— Ти си единственият, на когото бихме могли да я поверим — прошепнах му аз. — Ако не я обичаше толкова много, не бих понесла това. Знам, че можеш да я защитиш, Джейкъб.

Той отново изскимтя и сведе главата си, за да побутне рамото ми.

— Знам — прошепнах аз. — И аз те обичам, Джейк. Винаги ще бъдеш най-добрият ми приятел.

Сълза с размерите на бейзболна топка се изтърколи в ръждивата козина изпод очите му. Едуард сведе глава на същото рамо, на което бе поставил Ренесме.

— Сбогом, Джейкъб, братко мой… сине мой.

Другите не бяха слепи за нашето сбогуване. Очите им бяха сключени върху черният триъгълник, но можех да позная, че слушат.

— Нима няма надежда тогава? — прошепна Карлайл. Нямаше страх в гласът му. Просто решителност и приемане.

— Определено има надежда — прошепнах в отговор. Би могло да е истина, казах си аз. — Знам единствено собствената си съдба.

Едуард пое ръката ми. Знаеше, че и той е включен. Когато казвах моята съдба, без съмнение ставаше дума и за двама ни. Ние бяхме просто половинки от едно цяло.

Дъхът на Есме бе накъсан зад нас. Тя мина покрай нас, докосвайки лицата ни по пътя си, за да застане до Карлайл и да хване ръката му.

Внезапно бяхме заобиколени от прошепнати сбогувания и думи на обич.

— Ако оживеем след това — прошепна Гарет на Кейт. — Ще те последвам навсякъде, жено.

— Намери кога да ми го кажеш — промърмори тя.

Розали и Емет се целунаха бързо, но страстно. Тиа погали лицето на Бенджамин. Той й се усмихна жизнерадостно, улавяйки ръката й, за да я притисне към бузата си.

Не виждах израженията на любов и болка. Бях разсеяна от внезапен треперещ натиск срещу външната част на щита ми. Не можех да кажа откъде идва, но можех да усетя, че е отправено към краищата на групата ни, по-точно към Сайобан и Лиам. Натискът не им навреди, след което изчезна.

Нямаше промяна в мълчаливите, неподвижни силуети на разискващите древни. Но вероятно имаше някакъв сигнал, който бях пропуснала.

— Пригответе се — прошепнах на останалите. — Започва се.

— Челси се опитва да разруши връзките помежду ни — прошепна Едуард. — Но не може да ги намери. Не може да ни усети… — очите му се стрелнаха към мен. — Ти ли правиш това?

Усмихнах му се ледено.

— Аз съм навсякъде!

Внезапно Едуард се наклони настрани от мен, ръката му се протегна към Карлайл. В същото време усетих много по-остро пробождане по щита, където той се увиваше, предпазвайки светлината на Карлайл. Не беше болезнено, но не беше и приятно.

— Карлайл? Добре ли си? — изпъшка като обезумял Едуард.

— Да. Защо?

— Джейн — отговори Едуард.

В мига, в който той изрече името й, за една секунда дузина насочени атаки се удариха, пробождащи по целия еластичен щит, насочени към дванадесет различни сияещи точни. Прегънах се, уверявайки се, че преградата е невредима. Не изглеждаше така, сякаш Джейн можеше да я пробие. Огледах се наоколо набързо, всички бяха добре.