Стефани Майер - Зазоряване

Изчервих се.

— Ето — каза Алис със задоволство. — Малко цвят — това е всичко, от което имаше нужда. Вече официално си перфектна. — С малко самодоволна усмивка тя се обърна към родителите ми. — Рене, трябва да слезеш долу.

— Да, ’спожо. — Рене ми прати въздушна целувка и избърза през вратата.

— Чарли, би ли взел цветята, моля те?

Докато Чарли беше извън стаята, Алис грабна жартиера от ръцете ми и клекна под полата ми. Поех си рязко въздух и залитнах когато студената й ръка улови глезена ми: тя нагласи жартиера на място.

Беше отново на крака преди Чарли да се върне с двата преливащи бели букета. Миризмата на рози, портокалови цветчета и фрезии ме обгърна в лека мъгла.

Розали — най-добрият музикант в семейството, съперничеща на Едуард — започна да свири на пианото долу. Канонът на Пачелбел. Започнах да хипервентилирам.

— По-спокойно, Бела — Каза Чарли. Обърна се към Алис нервно. — Изглежда й е малко зле. Мислиш ли, че ще издържи?

Гласът му прозвуча далечен. Не можех да почувствам краката си.

— За нейно добро е да успее.

Алис застана точно пред мен на пръсти, за да може да ме погледне по-добре в очите и сграбчи китките ми със силните си ръце.

— Концентрирай се, Бела. Едуард те чака там долу.

Поех си дълбоко дъх, налагайки си самообладание.

Музиката бавно премина в друга песен. Чарли ме сръга.

— Бела, ние сме на ред.

— Бела? — попита Алис, все още задържайки погледа ми.

— Да — изписуках — Едуард. Добре. — Оставих се да ме издърпа от стаята, с Чарли, тътрещ се до нас, на лакътя ми.

Музиката беше по-силна в залата. Понесох се нагоре по стълбите задно с уханието на милион цветя. Концентрирах се върху идеята за Едуард, чакащ ме долу, за да накарам краката ми да се придвижат напред.

Музиката беше позната, традиционният марш на Вагнер, обграден от потоп от украса.

— Мой ред е — иззвънтя гласът на Алис — Брой до пет и ме следвай. — Тя започна бавен грациозен танц надолу по стълбите. Трябваше да се досетя, че да имам Алис за моя единствена шаферка беше грешка. Щях да изглеждам много по-некоординирана зад нея.

Внезапно фанфарно приветствие прозвуча над реещата се музика. Разпознах знака си.

— Не ми позволявай да падна, тате — прошепнах. Чарли придърпа дланта ми под ръката си и я стисна здраво.

По стъпка по стъпка, си казах, когато започнахме да слизаме с бавното темпо на марша. Не повдигнах очи, докато краката ми не бяха безопасно стъпили на плоската земя, макар да можех да чуя шепота и шумоленето на публиката, когато се появих. Кръв нахлу в бузите ми при звука; разбира се, на мен можеше да се разчита съм изчервената булка.

В момента, в който краката ми преминаха коварните стъпала, го търсех с поглед. За кратък момент бях разсеяна от разточителното наличие на бели цветчета, които висяха на гирлянди от всичко в стаята, което не беше живо, и изобилстваха от дълги линии бели ефирни панделки. Но откъснах очите си от цветния балдахин и затърсих из редиците покрити със сатен столове — изчервявайки се още повече, когато възприех тълпата от лица, всички втренчени в мен — докато не го намерих, най-накрая, да стои пред арка, преливаща с още цветя и още панделки.

Бях смътно наясно, че Карлайл стои до него, а бащата на Анджела зад тях двамата. Не видях майка си, макар че сигурно е седяла на предния ред, или пък новото си семейство, или някой от гостите — трябваше да почакат до по-късно.

Всичко, което наистина виждах, беше лицето на Едуард: то запълни взора ми и изпълни ума ми. Очите му бяха меко горящо златно; перфектното му лице изглеждаше почти сурово заради интензитета на емоциите му. И тогава, когато срещна удивеният ми поглед, на лицето му разцъфна взимаща дъха усмивка на ликуване.

Изведнъж, само натискът на ръката на Чарли върху моята ме възпираше да се затичам по пътеката.

Маршът беше прекалено бавен и аз се борех, за да крача в такт с него. За щастие, пътеката беше много къса. И тогава, най-накрая, най-накрая, бях там. Едуард протегна ръката си. Чарли взе ръката ми и, със символ стар като света, я постави в тази на Едуард. Докоснах хладното чудо на кожата му и си бях у дома.

Клетвите ни бяха прости, традиционни думи, изговаряни милиони пъти, макар и не от двойка като нас. Бяхме помолили господин Уебър да направи само една малка промяна. Той размени реплика «докато смъртта ни раздели» с по-подходящата «докато и двамата живеем».

В този момент, когато свещеникът каза своята част, моят свят, който бе бил с главата надолу от толкова време, сякаш се нагласи в правилна позиция. Видях точно колко глупава бях, да се страхувам от това — сякаш бе било нежелан подарък за рожден ден или пък унизително показно, като абитуриентския бал. Погледнах в сияещите, триумфални очи на Едуард и знаех, че печеля. Защото нищо друго нямаше значение, освен това, че можех да остана с него.