Дин Кунц - Шадоу стрийт 77

Проблесна серия от светкавици, а после пак и пак. Ярките отблясъци очертаха геометрични сенки от рамките на френските прозорци, преминаха през слабо осветената стая и за кратко се отразиха по стените.

Последвалият миг след това гръм, достатъчно силен да възвести Армагедон, не накара Бейли да стане от стола. Когато лампата на бюрото му угасна обаче, той бързо се изправи на крака при следващия залп от светкавици, защото този път освен сенките от рамките на прозорците помръдна и друга сянка. Разкривена и ужасно бърза. Премина през стаята като отражение на неодушевен предмет, съживен от светкавиците, но всъщност като че ли подсказа появата на неканен гост.

Имаше човешки ръст и подрипна. Безличният тъмен силует приличаше повече на пантера при пъргавото си приземяване. Бейли се извъртя от стола, отскочи от него и понечи да последва призрака, ако изобщо беше такъв. Нещото убягваше от погледа му, бързо като живак с невероятно плавното си и непрекъснато движение сред трепкащите в пулса на бурята сенки и просветвания.

Черният силует не се отбеляза на стената като дограмата, а сякаш проникна в мазилката. Светкавиците хвърлиха последните си отблясъци, светлината от месинговата лампа на бюрото се засили, а Бейли се втурна да търси нещото, което стените нямаше как да поместят в себе си.

След като поседя известно време, загледан в папките за „Пендълтън“ върху кухненската маса, Сайлъс тръгна към кафеварката. Напълни бяла порцеланова чаша, взе бутилка бренди от шкафа и отсипа от него в кафето. Часовникът показваше 3,07 следобед и въпреки че Сайлъс никога не пиеше преди вечеря, а и изобщо рядко пиеше, почувства нужда да се подкрепи преди срещата в пет часа.

Облегна се на шкафа с гръб към двойната мивка и прозореца над нея. Просветна светкавица и оживи сянката му, която се издължи напред, после отново се прибра назад, сякаш неясният силует беше отделно същество със собствен разум, което искаше да се освободи от него.

Отпи от кафето, горещо колкото можеше да понесе, което се отрази добре не само на разклатените му нерви, но и на тръпките, преминаващи през тялото му. Започна да обмисля дали да не пропусне срещата си, да остане тук и да пие кафе с бренди, докато очите му натежат и не може да стои буден. Ала въпреки че се беше пенсионирал, той си оставаше адвокат, който уважава не само федералните и щатските закони, но и основните природни закони, принципите, за които беше убеден, че са вродени у всеки човек, чувството на отговорност, което включваше и любовта към истината и вечното й търсене.

Понякога истината беше трудно уловима…

След като икономът Толивър бе убил семейство Осток и колегите си през 1935 година, „Бел Виста“ бе останала необитавана три години, докато несемейният петролен търговец Хармън Дрю Файърстоун, неразколебан от кървавата й история, бе купил прекрасната къща на изгодна цена. Похарчил бе цяло състояние, за да възстанови предишното величие на сградата. До Втората световна война „Бел Виста“ се бе превърнала в оживен център на социален живот. Възрастният Хармън Файърстоун бе починал кротко в съня си от естествена смърт през пролетта на 1972 година.

Управляващите наследството на Файърстоун бяха продали „Бел Виста“ на предприемачески тръст, който бе разделил сградата на двайсет и три апартамента с различни размери. Високите тавани, пищната, изкусно изработена декорация, гледката от хълма и елегантните общи пространства бяха допринесли за бързото разпродаване през 1976 година при най-високата цена на квадратен метър в историята на града. Трийсет и седем години по-късно някои от първоначалните собственици още живееха в апартаментите си, но други жилища бяха препродадени по няколко пъти.

Едва предишния ден Сайлъс научи, че кръвопролитната история на „Пендълтън“ не е приключила през 1935 с убийствата, извършени от Нолан Толивър. Не само че по-неотдавна бе имало проява на насилие от странен характер; очевиден беше фактът, че инцидентите се случваха през точно определен период от време, на всеки трийсет и осем години с разлика от дни, което означаваше, че скоро може да се очаква подобно зверство.

Маргарет Пендълтън и двете й деца София и Алегзандър бяха изчезнали вечерта на втори декември 1897 година. Трийсет и осем години по-късно, на трети декември 1935 с година, бяха убити семейство Осток и седем от прислужниците им. През 1973 година, трийсет и осем години след трагедията с Осток, никой не беше живял в „Бел Виста“, тъй като по това време сградата бе преустройвана в луксозен комплекс с апартаменти; нямаше загинали обитатели. Въпреки това в края на ноември и началото на декември същата година занаятчии и работници, извършващи преустройството, били толкова обезпокоени, че някои от тях напуснали работата си и през всичките години така и не бяха споделили какво са видели. С единия от тях, Пери Кайзър. Сайлъс имаше среща в пет часа.