Дин Кунц - Шадоу стрийт 77

Светкавици разцепиха мрачния ден и Сайлъс се извърна от прозореца, когато гръмотевица разтърси небето. Той отиде в кухнята, където флуоресцентните лампи под шкафовете осветяваха златистите гранитни плотове, а всички други лампи бяха загасени. Папките му за „Пендълтън“ бяха затрупали масата за хранене: статии от вестници, ксерокопия от обществените архиви, записки от интервюта с хора, твърдящи, че са преживели нещо в сградата преди 1974 година, и копия на запазените единайсет страници от собственоръчно написан от Андрю Норт Пендълтън дневник, който той се беше опитал да унищожи непосредствено преди самоубийството си.

Всяка част от оцелелите записки на Пендълтън представляваше непълен фрагмент, обгорял по края, тъй като той беше хвърлил дневника в горящата камина в спалнята си, преди да лапне дулото на оръжието си и да се простреля смъртоносно. Всичките единайсет текста бяха интригуващи и подсказваха, че Андрю Пендълтън е имал толкова необичайно преживяване, та граничеше със свръхестественото. Или може би в последния стадий на лудостта си беше страдал от деменция, заради която не е бил в състояние да различи кошмарите и халюцинациите от спомените за истински събития.

От единайсетте оцелели страници Сайлъс най-често се връщаше към един загадъчен, объркващ момент, свързан с дъщерята на Пендълтън, София, която била седемгодишна, когато изчезнала. Думите и всичките им възможни тълкувания така го бяха обсебили, че той ги беше запаметил: някога розовата й кожа посивя, устните й станаха пепеляви, а очите й се замъглиха, хили се иронично, без следа от шеговитост, вече не е моята Софи и с всеки следващ миг е все по-малко Софи“.

Изгубеното семейство на Андрю Пендълтън не бе единствената трагедия в историята на прекрасната сграда. Вторият й собственик, Гифърд Осток, единствен наследник на значително състояние, спечелено от въгледобив и производство на железопътни вагони за въглища, живял в разкош в „Бел Виста“ от 1905 до 1935 година. Една нощ през декември 1935-а икономът Нолан Толивър изклал семейство Осток и цялата прислуга, преди да се самоубие. Толивър оставил нечленоразделна, написана на ръка бележка, в която твърдял, че ги е убил, „за да спаси света от пълен мрак“, и макар да поел отговорността за шестнайсет убийства, осем от труповете така и не били открити. До момента не бе ясно по каква причина и как Толивър е изхвърлил половината от жертвите си, нито защо не е сторил същото и с останалите осем.

Бейли Хоукс не докладва за случилото се в басейна на охраната в сградата. В това помещение не беше монтирана камера, с цел да не се нарушава личното пространство на собствениците; ето защо нямаше доказателства за странния инцидент.

Петима от обитателите на „Пендълтън“ бяха негови клиенти: сестрите Една и Марта Къп от 3-А; Роули и Джун Тюлис от 2-D; и Гари Дай от 3-В. Хора със солиден инвестиционен портфейл не биха продължили да доверяват активите си на човек, който се впуска в тиради за свръхестествено преживяване, независимо от отличното му представяне до момента.

Бейли прекара по-голямата част от сутринта и ранния следобед в проследяване на цените на пазарите, движението на финансите и стоките на три комплексни компютъра, докато извършваше проучването и анализа на четвърти. Само единият от двамата му служители на пълен работен ден, Джери Олуайн, работеше с него тук и въпреки че Джери отсъстваше поради заболяване от грип, денят не беше напрегнат. Нямаше голямо движение нито в акциите, нито в стоките и когато основните борси затвориха в два часа негово време, оказа се че денят е бил твърде успешен.

Обикновено Бейли действаше хладнокръвно и със забележителна концентрация, което му беше от полза и във финансовите битки, и във войните в Афганистан и Ирак. Ала докато работеше този четвъртък, съзнанието му постоянно се връщаше към спомена за загадъчния силует в басейна, чувството за опасност, което беше изпитал в онзи момент, се надигаше отново и витаеше наоколо, макар и не така наситено.

С изключени компютри, работещ под светлината на една лампа, той още беше на бюрото си малко след три часа, когато блъскането на дъжда по северните прозорци привлече вниманието му. Чак сега забеляза колко е притъмняло навън. Беше се смрачило два часа по-рано от обикновено.

Снижаващите се облаци бяха огромни и сиви като козината на котките на сестрите Къп и сякаш не просто надвисваха над града, а го обгръщаха и се настаняваха за дълъг нощен сън.