Вероника Рот - Предани

- Това нещо е много гадно, не мислиш ли? - пита и оставя чашата си.

- Гадно е - казвам и поглеждам към останалото в моята. Изпивам го на една глътка. Лицето ми се изкривява, докато мехурчетата горят гърлото ми. - Не разбирам с какво толкова се хвалят Ерудитите. Безстрашните правят страхотни торти.

- Чудя се каква ли би била почерпката на Аскетите, ако си имаха такава.

- Сух хляб.

- Или овесена каша - засмива се той.

- Мляко.

- Понякога си мисля, че вярвам във всичко, което са ни учили - казва той. - Но очевидно не е така, защото съм тук, държа ръката ти, а дори не сме женени.

- На какво учат Безстрашните за... това? - питам и поглеждам към вплетените ни ръце.

- На какво учат Безстрашните? Хм... - замисля се и се разсмива. - Прави каквото искаш, но използвай предпазни средства. На това учат.

Усещам как по лицето ми плъзва топлина.

- Иска ми се да намеря някакво средно положение за самия себе си, мое място между това, което искам, и това, което считам, че е разумно - казва той.

- Звучи добре. А знаеш ли какво искаш? - питам.

Предполагам какъв е отговорът, но искам да го чуя от него.

- Хм... - засмива се, навежда се напред и се опира на колене, притиска ръце към металната плоскост от двете страни на лицето ми, сякаш иска да го сложи в рамка, и ме целува нежно по устата, после по извивката на челюстта, по шията. Стоя неподвижна, притеснявам се да не направя нещо, което няма да му хареса. Но пък да седя така като статуя все едно духът ми не е там? Докосвам кръста му. Много бавно и несигурно.

Тогава устните му се връщат върху моите, ръцете му издърпват ризата изпод дланите ми. Докосвам голата му кожа. Оживявам. Ръцете ми пролазват по гърба му, към раменете, притискам се към него. Диша бързо. Аз също. Усещам газирано-лимонения вкус на напитката върху устните му, дъхът на вятъра по кожата му нахлува през ноздрите до мозъка ми. Искам само още и още.

Издърпвам ризата му нагоре. Преди минутка бе така студено. Сега ми е горещо, на него също. Ръката му се увива около кръста ми, силна, уверена. Пръстите на другата му ръка се вплитат в косата ми, а аз искам да забавя всичко, да имам възможност да изпия всяка капка от тази божествена наслада - гладката му кожа, тъмното мастило на татуировките, настоятелната му целувка, хладния въздух, който ни завива като одеяло.

Цялото напрежение изтича от мен. Не се чувствам като войник на Дивергентите, не съм момичето, което може да устоява на серуми, да предизвиква лидери. Сега съм по-мека, по-лека. Не виждам нищо лошо да се засмея, когато ръцете му леко минават по бедрата ми, после ниско под гръбнака. Няма нищо лошо да въздъхна в ухото му, когато ме притиска към себе си, за да целуне врата ми. Това съм аз, аз съм в себе си, аз съм себе си. Силна и слаба. За първи път ми е разрешено да бъда и двете.

Не знам колко време минава, преди пак да ни стане студено. Завиваме се и се сгушихваме под одеялото.

- Става все по-трудно да слушам разума си - засмива се в ухото ми.

- Мисля, че това си е съвсем в реда на нещата - усмихвам се аз.

Зная, че ще се случи нещо.

Усещам го. Докато вървя през столовата с таблата със закуската, виждам няколко безкастови да си шушукат с приведени над овесената каша глави. Не зная какво готвят, но ще е скоро.

Предния ден, когато излязох от офиса на Евелин, реших да се поразмотая из коридора и да дам ухо на следващата и среща. Преди да затвори вратата, спомена нещо за демонстрация. А това, което ме притесни най-много, е защо не ми каза нищо.

Вероятно ми няма доверие. Това може да значи само едно - не върша кой знае каква работа като нейна дясна ръка. Защо ли си бях въобразил съвсем друго?

Сядам на масата да закусвам. Ям каквото ядат и другите: купа овесена каша с нищожно количество кафява захар и чаша кафе. Наблюдавам групата безкастови и бутам кашата в устата си, без да усещам никакъв вкус. В групата има едно момиче, мисля, на около четиринайсет. Погледът й постоянно отскача към часовника.

Преполовил съм закуската, когато чувам виковете. Нервното момиче скача от стола си, сякаш в тялото и са опрели оголена електрическа жица. Всички стават и тръгват към вратата. Точно зад тях съм. Започвам да си проправям път към фоайето на централата на Ерудитите, където разкъсаният портрет на Джанийн Матюс все още лежи на пода.

Група безкастови са се се събрали пред сградата, в средата на Мичиган Авеню. Слънцето се е скрило зад напластилите се бледи облаци. Денят изглежда мъглив, светлината е изгубила блясъка си. Някой вика: „Смърт на кастите!“. Друг се присъединява към него и подемат. Повтарят го като мантра. „Смърт на кастите! Смърт на кастите!“ Ушите ми едва издържат на оглушителния рев. Виждам юмруците им във въздуха, както го правеха Безстрашните, но в тези юмруци няма радост и живина. Има злост. Лицата на хората са изкривени от ярост.