Патрик Тили - Първото семейство

Нарушителят обаче се изплъзна — когато двете въжета излетяха нагоре успоредно едно на друго, той завъртя самолета около дясното крило, промъкна се безпрепятствено между тях и зави плътно около наблюдателната кула.

Хармър изрева в микрофона на шлема си:

— Бренан! Огън! Насочи въжетата да му пресекат пътя! Идва към вашата страна!

Нашественикът отново се измъкна от излитащите въжета, спря за момент, наклони крило да се обърне назад, след това направи кръг около въжетата в най-тясната точка на описаното от тях „Х“.

Въпреки яда си, задето бе надигран, Хармър беше впечатлен. Беше чудесна маневра — особено без мотор.

— Само почакай, фукльо с фукльо — промърмори той. — Дотук печелиш. Но вятърът отслабва и слънцето залязва, което означава, че няма да има какво да те държи горе. Така че наслаждавай се, докато можеш, приятелче, щото аз ще те хвана в момента, в който кацнеш, и се кълна, че по пътя до Пуебло ще ти сцепят задника.

Нашественикът направи завой около наблюдателната кула. Сега беше слязъл на около сто фута. Тъмното забрало на червено-белия пилотски шлем беше вдигнато и Хармър видя едно загоряло лице. Не можеше да различи чертите нито да каже дали те изразяват някакво агресивно намерение. Летецът махна на въоръжените мъже, разпръснати на двойки долу, после извади нещо от джоба на гърдите си и го хвърли.

Два малки тъмни предмета, завързани плътно един за друг и прикрепени към развяващ се син вимпел, се извиха от небето и полетяха надолу.

Когато синьокрилият планер мина над него, Хармър почувства как показалецът върху спусъка започва непоносимо да го сърби. Изруга тихо, после излая в микрофона в шлема:

— Не стреляй!

Нашественикът мина над него и пак зави към кулата, обърнал лице към монтираната на покрива дистанционно контролирана телевизионна камера.

В тактическия команден център полковник Андерсън наблюдаваше маневрата на планериста на големите екрани, монтирани на стените като прозорци; видя как пилотът маха с ръка, когато прелетя покрай кулата.

Андерсън се обади по радиостанцията:

— Сънрей до Блу Едно. Какво пусна?

Гласът на Хармър стигна до ушите й през слушалките.

— Нолан отиде да го донесе.

Една от камерите вече беше насочена към Нолан. Дийк Хейуд превключи картината на пулта на Андерсън.

— Плосък камък, парче дърво и лента от синя тъкан от слънчева клетка от скайхок — чу се гласът на Нолан. — Един момент… на дървото има изрязано нещо… „8902 Брикман, С.Р… — Нолан обърна малкото, грубо издялано парче дърво. — Не стреляйте!“

Дийк се обърна към Андерсън.

— На „Луизианската дама“ имаше един планерист на име Брикман. Срещнах го два пъти по време на снабдителния курс на ешелона през пролетта. Запомнил съм го, защото моята майка-настойница е също от Рузвелт и… — Той се отказа от по-нататъшни обяснения. — Искам да кажа… ако е същият човек, той е роднина на началника на военната полиция в Ню Мексико.

Андерсън познаваше добре реалния живот във Федерацията и знаеше, че не е разумно да се правят непоправими грешки, когато се отнася до роднина на щатски началник на военна полиция, така че заповяда по микрофона:

— Сънрей до Блу Едно. Хората ти да свалят пушките си и да му дадат знак да слезе.

В отговор на сигналите въздушният нарушител откачи крака от задните колани, пикира над главите на хората на Хармър, завъртя се рязко и кацна с лице към тях. По радиото в шлема си Хармър заповяда двата взвода да насочат оръжията си към него. После с тъжно изражение се обърна към кацналия планерист.

Летецът развързваше коланите около гърдите си и или не можеше да види неприветливото лице на Хармър зад плексигласовото забрало на шлема му, или му беше напълно безразлично. Той се усмихна приветливо, когато Хармър се приближи до него, и подаде ръка.

— Здрасти. Това Пуебло ли е?

Хармър спря на една крачка от протегнатата ръка, потисна възникналото желание да размаже с приклад усмихващото се лице и отговори с мълчаливо кимване.

Летецът се отдалечи от синьокрилия планер, замахна с юмруци във въздуха и изкрещя:

— Йее-хааа… Успях! — После попита: — Кой ден е днес?

— Четвъртък, четиринадесети ноември — отговори Хармър, преди да може да се усети. „Наслаждавай му се — помисли той. — Може да ти е последен.“

Сержант Нолан пристъпи напред и застана до Хармър. Нолан бе име, дадено на пионерите трекери, направили първите копки и извършили първите изкопи за попътна станция. Сержантът беше тридесет и осем годишен, десет години по-стар от лейтенанта. Той метна пушката си на рамо, но стискаше в ръка пистолета с пръст на спусъка. В дясната си ръка държеше завързаната за камък малка дървена плочка със син вимпел. Огледа летеца навъсено. Защитните му дрехи бяха несръчно закърпени — също като крилата на самолета.