Джон Броснан - Небесните господари

Тя им се усмихна (или поне се надяваше, че го направи) с благата и уверена усмивка на човек, който контролира положението, и каза:

— Е добре, знаем ли какво се очаква от нас, или да направим още една тренировка?

Пола отговори за всички.

— Май не е нужно, Госпожо. Пък и вече не е разумно да махаме маскировката. Току виж Небесният господар подрани.

Джан се намръщи мислено. Стражарката беше права, а тя, самата, беше показала слабостта си пред другите. Още едно доказателство, че не я бива да ръководи. Ако майка й не беше Мелиса, сигурно щеше да стане тъкачка или шивачка, а не да се разхожда напред-назад в броня и да се прави на войн.

Тя кимна милостиво на Пола:

— Съгласна съм с тебе. „Господарят Панглот“ винаги е бил точен преди, но предпазливостта никога не е излишна.

Отиде до ракетите в керамичните им насочващи тръби и се престори, че ги преглежда. Бяха разположени под платнен екран, боядисан да наподобява част от покрива, ако го гледат отгоре. Когато им дадат сигнала, щяха да махнат маскировката, да насочат нагоре дървените рамки на направляващите тръби и да запалят зарядите…

Зад нея се чу как някой отваря капака на покрива. Обърна се и видя Алза.

— Ти пък какво правиш тук? — възкликна тя изненадано. — Би трябвало да си на мястото си.

Джан знаеше, че групата на Алза трябва да изстрелва ракетите си близо до завода за спирт, на другия край на града. Алза й се усмихна. Натъртеното място, което Джан видя по-рано сутринта, сега представляваше лилаво петно на дясната челюст до челото на Алза.

— Исках да те видя, мъничката ми. Да ти пожелая късмет и да те помоля да се пазиш.

Тя прегърна Джан и я целуна. Джан си позволи да се порадва на усещането от тези познати ръце. Алза беше първата й любовница и си оставаше най-близката й приятелка, макар че напоследък се държеше покровителствено. Но целувката им продължи и Джан вече едва се сдържаше. Идеше й да се залее в сълзи, да се вкопчи в Алза и да я помоли да не я оставя сама.

Джан се освободи от прегръдката на Алза и отстъпи крачка назад. Насили се да се усмихне, но долната й устна трепереше.

— И ти внимавай, Алза. Когато свърши всичко, нека се видим долу на по чаша.

— Добре, мъничката ми. Но само ако поръчаме пиенето в отделна стая. Отдавна не сме били заедно.

— И аз ще се радвам — каза Джан искрено.

Тя и Алза не се бяха любили от почти година, но изведнъж предишното сексуално влечение нахлу у Джан като водопад. Почувства страшна нужда от Алза. Едва би дочакала да минат следващите часове и да дойде моментът, в който телата им ще се сплетат под завивките в едно от големите и удобни легла на кръчмата. Но както се наслаждаваше на тази мисъл, студен и безстрастен глас от дълбините на съзнанието й каза: „Никога няма да видиш Алза“. Тя потисна мъката от това предчувствие, усмихна се на Алза и каза:

— Значи до по-късно. И внимавай.

Алза я целуна нежно по бузата.

— И ти внимавай, мъничката ми.

Докато гледаше как Алза се смъква надолу през капака, Джан се питаше дали и тя не носи в себе си студения ръбат цилиндър на смъртта.

Оставаше една минута до дванадесет. Всеки гледаше на запад към веригата ниски хълмове на хоризонта. „Господарят Панглот“ винаги се появяваше иззад тези хълмове. Но днес заради ниските облаци и дъжда, заливащ пустошта между тях и Минерва, трудно се различаваха дори очертанията им.

Джан нервно опипваше дръжката на сабята си, докато се вглеждаше в хълмовете. Милостива Майко Богиньо, молеше се тя безмълвно, изпрати ни чудо. Нека не се появи Небесният господар. Нека изчезне завинаги, дано го е поразила мълния в някоя буря, както онзи Небесен господар преди години…

Дванадесет.

„Господарят Панглот“ не се виждаше никакъв.

Джан усети нещо странно. Въздухът около нея стана друг. Не беше като полъх на вятъра, въздухът внезапно стана по-тежък. Инстинктивно вдигна поглед нагоре.

— Майко Богиньо… — промърмори тя.

„Господарят Панглот“ беше точно над тях. Беше се спуснал през ниските сиви облаци. Те се въртяха в разбърканите течения около огромното му туловище. Щом го видя, Джан се усети пак дребна и безпомощна като в първия си детски спомен. „Как е възможно да разрушим нещо толкова голямо?“, попита се тя отчаяно.

— Майко Богиньо, спаси ни… — дочу се откъм Лайза.

Другите също гледаха нагоре. От съседните покриви долетяха възклицания на изненада и страх. Марта се сви в един ъгъл и застена.

Нещата вървят на зле, каза си Джан, гледайки все още снижаващия се „Господар Панглот“. Дългото цяла миля тяло запълваше небето, заличавайки всичко друго. Но защо беше променил обичайния си начин на появяване? Защо не дойде от запад както винаги? Дали подозираше какво са му подготвили?