Джейсон Мотт - Завърналите се

За всички търпението бе едно от най-трудните неща за разбиране, знаеше пастор Питърс. А още по-трудно беше да се практикува. Чувстваше, че самият той бе най-малко търпеливият от всички. Нито една дума, казана от него, сякаш нямаше значение или смисъл, но имаше паство, което трябваше да склони, трябваше да изиграе своята роля. А също така трябваше да я държи на разстояние от съзнанието си. Той тръсна глава и изтласка видението на лицето й от ума си.

— Има много възможности и още по-лошо — има много условия за прибързани мисли и прибързано поведение в тези времена на несигурност. Достатъчно е само да включите телевизора, за да видите колко са изплашени всички, да видите как се държат някои хора, какви неща вършат от страх.

Неприятно ми е да кажа, че се страхуваме, но е така. Неприятно ми е да кажа, че може би прибързваме, но е така. Неприятно ми е да кажа, че искаме да направим неща, за които знаем, че не бива да правим, но такава е истината.

В съзнанието му тя се бе проснала върху дебелия нисък клон на един дъб като хищна котка. Той стоеше на земята, беше само момче тогава и гледаше нагоре към нея, докато тя бе отпуснала ръка надолу към него. Толкова го беше страх. Страх от височина. Страх от нея и от начина, по който го караше да се чувства. Страх от себе си, както се страхуват всички деца. Страх от…

— Пасторе?

Беше Люсил.

Големият дъб, слънцето, надничащо през клоните, влажната зелена трева, момичето — всичко изчезна. Пастор Питърс въздъхна и вдигна празните си ръце пред себе си.

— Какво ще правим с тях? — излая Фред Грийн от средата на църквата.

Всички се извърнаха към него. Той свали оръфаното си кепе и опъна работната си куртка в цвят каки.

— Те не са наред! — продължи Фред, изопнал устни като процеп на ръждясала пощенска кутия.

Косата му отдавна го бе изоставила, имаше едър нос и малки очички — сякаш всичките се бяха старали през годините да му придадат зло, жестоко изражение.

— Какво ще правим с тях?

— Ще бъдем търпеливи — заяви пастор Питърс.

Помисли дали да не спомене семейство Уилсън, които стояха в дъното на църквата. Но това семейство имаше специално значение за град Аркадия и засега беше по-добре да ги държи далеч от погледите.

— Да бъдем търпеливи? — очите на Фред се разшириха. Целият потръпна. — Когато самият Дявол се появява на входната ни врата, искате от нас да бъдем търпеливи? Искате да бъдем търпеливи тук и сега, в Края на времената!

Фред не гледаше към пастор Питърс, докато говореше, а към публиката. Завъртя се на място, сякаш придърпа тълпата към себе си, за да се увери, че всеки от тях може да види какво има в очите му.

— Той иска търпение в момент като този!

— Хайде, хайде — каза пастор Питърс. — Дайте да не започваме с тия приказки за Края на времената. Дайте да не наричаме горките хора дяволи. Те са загадки, това е сигурно. Може дори да са чудеса. Но засега е твърде рано да се захванем за нещо. Прекалено много работи не знаем и последното, което ни трябва, е тук да започне паника. Чули сте за случилото се в Далас, за всички онези пострадали хора — и Завърнали се, и обикновени хора. Всички, които загинаха. Не можем да допуснем нещо подобно да се случи и тук. Не и в Аркадия.

— Ако питате мен, ония приятели в Далас са направили каквото трябва.

Църквата се оживи. На пейките, покрай стените, в дъното на църквата всички шушукаха в знак на съгласие с Фред или най-малкото в знак на съгласие с неговата страст.

Пастор Питърс вдигна ръце и махна на тълпата да се успокои. Тя затихна за миг само за да се разшуми отново.

Люсил обви ръка около раменете на Джейкъб и го придърпа към себе си, като потръпна от внезапния спомен за гледката на Завърналите се — възрастни и деца, — лежащи окървавени и пребити по напечените от слънцето улици на Далас.

Тя погали Джейкъб по главата и затананика някаква мелодия, която не можеше да назове. Усети погледите на жителите на града, вперени в него. Колкото по-дълго го гледаха, толкова по-строги ставаха лицата им. Устните се изкривяваха и веждите се бърчеха в откровени гримаси. И то, докато през цялото това време момчето само се гушеше в прегръдката на майка си и не мислеше за нищо по-сериозно от глазираните праскови.

Нещата нямаше да са толкова сложни, помисли Люсил, ако можеше да скрие факта, че той е един от Завърналите се. Само да имаше как да мине просто за още едно дете. Но дори и ако целият град не знаеше личната й история, не знаеше за трагедията, която бе сполетяла нея и Харолд през август 1966 година, пак нямаше начин да се скрие какъв беше Джейкъб. Живите винаги разпознаваха Завърналите се.