Даина Чавиано - Игрален дом

— Ще трябва да се държиш много добре, ако искаш да изкараш годината.

Вдигна униформената й поличка.

— Ще преговорим таблицата за умножение.

Пръстите на мъжа свалиха бельото й, за да поставят между бедрата й твърдия инструмент за мъчение.

— Осем по осем?

Нещо започна да се възпламенява в нея, докато учителят й се опитваше да проникне.

— Осем по осем? — повтори той.

Опита се да избяга от болката, но ръцете, които я държаха, й попречиха да отстъпи назад.

— Шейсет и четири.

Тласъците изтръгнаха стенание от нея.

— Кажи ми цялата таблица.

— Осем по едно: осем… Осем по две: шестнайсет… Осем по три: двайсет и четири…

Движенията следваха ритъма на отговорите, докато той я стискаше за китките. Гърдите й бяха смукани и хапани безмилостно.

— Девет по три…

Защото бе родена сладострастница, учителят й беше го забелязал.

— Девет по пет…

Занапред щеше да идва всеки ден в същата класна стая, щеше да ляга на масата и да го чака с вдигната пола, за да получи наказанието си, докато той реши, че си е научила урока.

— Шест по четири…

Обуздаваният и скрит в продължение на няколко часа трепет се превърна в ароматен облак от удоволствие.

— Едно по едно…

Беше експлозия на наслада, естествено кръщение. Лек гъдел, който се усилва, докато завладее всяко ъгълче от душата. Мълнии на екстаза. Нескончаем трепет, сякаш вселената се готви да се роди. Ново сътворение: нов голям взрив. Устните на вулвата са листенца, които избухват. Запалвам се. Аз съм в пурпурен цвят. Аз съм генезисът на огъня. Превръщам се в луна, ставам на демон. Не ми стига времето да дишам. Забивам Бог между бедрата си и Той ме докосва с безкрайните си пръсти. Да се загубиш в космоса на друго тяло, в черната дупка на един живот, който прилича на смърт… малка смърт. Кръв от кръвта ми. Уста от устата ми. Мляко от моето мляко.

В този вълшебен миг се роди нова вселена със свои богове и свои ереси, със свои норми и закони. Приключваше праисторията; започваше бъдещето. Досущ като кощунствен Христос Поета беше изтрил следата на предишните светци. От този момент нататък щеше да дели времето на „преди…“ и „след…“

— Беше много послушна — го чу да казва, все още изтощена. — Сега се облечи. Ще идем да ти купим сладолед.

Това бе първото й преживяване с него — преживяване, което щеше да се повтори, вплетено в изкуствени и абсурдни ситуации; толкова абсурдни, колкото добре пазената му тайна: този мъж, толкова образован и елегантен, си умираше за момиченца.

Беше очевидно, че Поета беше луд по девойки в пубертета — по обещаващото разпукване на тяхната женственост, неминуемото напълване на извивките, невинността им, изложена на любопитството на извратения… Въпреки това никога не би рискувал да отиде по-далеч от някоя срамежлива ласка, да погали плахо някоя доверчива ученичка. Бягаше от насилието и всичко онова, което вдъхва страх или отвращение. Така че се задоволяваше да лови момичета с детски вид, за да ги обучава по свой начин.

Гая притежаваше подходящите качества: деветнайсет години и вид на вечна беззащитност. Разбира се, не беше първата, нито последната жертва в живота на Поета, който винаги кроеше някое ново съблазняване. Гая го узна от собствените му признания, но не я засягаха неговите авантюри. Завоеванията му бяха игри; артистични прищевки. Превърна се в развратница. По-точно казано, той я превърна в развратница, когато я убеди, че онези забежки са без значение и могат единствено да послужат като материал за вдъхновение на двамата в леглото. Това създаде у нея странен условен рефлекс. Възбуждаше се само когато го слушаше да говори за онова, което е правил с други жени; и тази тактика накрая го превърна в призрак, от който не можеше да избяга.

Затова три години след смъртта му все още мастурбираше, мислейки за него. Не беше успяла да се откъсне от влиянието му главно защото не беше имала време да се подготви за края. Внезапно заболяване сложи край на ерудираните му шеги и непредвидимото му настроение. Тя така и не отиде в болницата. Чувстваше се ужасена от страх, неспособна да се изправи пред възможността да го загуби. В душата си таеше надеждата, че всичко това е фалшива тревога, дори зловеща шега, или че ще се случи чудотворно изцеление, но накрая не стана нито едното, нито другото. Една сутрин някой се обади и каза, че Поета е починал. Тогава й стана мъчно, че не е отишла да го види, въпреки че й беше пределно ясно — защото много пъти бяха говорили за това, — че той щеше да постъпи по същия начин. Двамата споделяха един и същ патологичен ужас от смъртта и беше сигурна, че всъщност той е знаел какво става в главата й. При всички положения, винаги щеше да я тормози мисълта, че е могла да направи нещо — да каже молитва, да отправи молба, да направи някакъв магически ритуал, — но страхът й бе толкова силен, че унищожи всеки отговор; нещо, което никога нямаше да си прости. Може би е трябвало да му каже, че все още го обича, че никога няма да го забрави, въпреки че… това не били било нездрава мания?