Б. Ларсън - Нашествие

Изсумтях.

— Само около хиляда разярени робота.

— Никакви момичета?

— Сигурно се майтапиш. Нали осъзнаваш, че бяхме в пълно снаряжение? Носехме дори качулки. Нямаше как да разбера кои са жени.

— Извинявай — каза тя и погали лицето ми. — Но понякога другите момичета във флотата приказват. А и не ми харесва мисълта, че все отлиташ към някое адско място. Някой път може да не се върнеш.

— Ако не отивам, може да няма къде да се върна.

— Знам — каза тя с въздишка. — Предполагам, че ще трябва да те обичам два пъти повече, когато си тук.

— Вече не — казах. — Всичко почти свърши.

Тя ме погледна и присви устни с погнуса.

— Не се опитвай да ме лъжеш. Те ще се върнат. И то съвсем скоро.

Млъкнах. Нямаше смисъл от оптимистичните ми дрънканици. Бяхме спечелили една битка, но всички знаеха, че не сме спечелили войната. Така че започнах да я целувам. Това бе къде-къде по-приятно.

Прекарах следващия месец в пренастройване на фабриките. Сега имах нов проект: исках да произвеждат по-големи свои копия. Тази идея ми бе хрумнала, като видях фабриките на макросите под белите куполи. Щом можеха да правят умалени копия на лазерите, защо да не правят фабрики, които са по-големи от самите тях? Можехме да използваме тези по-големи фабрики за производство на по-големи кораби с по-големи оръжия, които да ни помогнат да унищожаваме макросите, преди да успеят да кацнат пак. Не знаехме със сигурност дали ще се върнат, но трябваше да предположим най-лошото.

Целият свят ми пращаше нови попълнения от елитните си сили. Ние ги заклевахме, пълнехме ги с нанити и ги обучавахме. Реших, че трябва да имаме трийсет хиляди души в постоянна готовност. Откъм кораби също се справяхме добре. Вече имахме около седемстотин. Даже успяхме да заловим няколко от кентаврите живи. Това стана случайно. Понякога корабите висяха ниско, само на няколко метра от земята. В тези случаи, когато някой кентавър загубеше битката, но бе само зашеметен, а не убит, можеше да оцелее след падането от кораба.

Адмирал Кроу ми каза, че хората от ООН ги събират. Имали цяла колония от кентаври — общо около трийсет, — скрити в някаква европейска лаборатория. Не задавах въпроси, но се надявах, че се отнасят добре с тях. Кроу твърдеше, че се опитвали да ги излекуват и да се научат да комуникират с тях. Те, изглежда, бяха свирепа раса, но същото важеше и за нас. Надявахме се да получим от тях информация за вселената.

С Кроу проведохме редица преговори за подялбата на властта. Както обикновено, мен ме интересуваха не толкова званията, колкото резултатите. Но след южноамериканската кампания по-голямата част от света ме смяташе за водач на Звездната армада. Кроу се мъчеше да популяризира името си и даде няколкостотин интервюта на живо, но въпреки всичко аз бях героят на новините. Мисля, че това го притесняваше по-силно, отколкото показваше.

Официално се разбрахме да разделим командването. Той щеше да поеме флотата, а също така да се води главнокомандващ на цялата Звездна армада. А аз щях да съм висш офицер от пехотата, което ме устройваше идеално.

После една нощ той ми се обади със стряскащи новини.

— Тази нощ ще има заседание на щаба, Ригс — каза Кроу. — Ще го проведем по мрежата, така че няма нужда да пътуваш, но си сложи парадната униформа, става ли?

— Каква парадна униформа?

— Имаш такава. Ако не знаеш къде е, питай помощниците си.

— Добре. Кой ще участва в заседанието?

— Генералният ми щаб. На който ти си член, разбира се.

„Генерален щаб ли?“ Намръщих се.

— А кой е в списъка на гостите?

Той изброи няколко капитани. Вече имаше такива във флотата, а после добави трима генерали.

— Генерал кой? — попитах, защото имената ми бяха непознати.

— Хора от пехотата. От истинската пехота. Предимно янки са, това би трябвало да те направи щастлив.

— Не съм съвсем сигурен… — започнах объркан.

— Виж какво, Ригс. Обичам те, човече. Ти си най-добрият. Не бих искал никой друг за полеви командир, но това е растяща организация. Трябват ми началници. Хора, които умеят да се оправят с хора. Ти си биткаджия. От онези, които се справят най-добре на фронтовата линия. Затова почнах да набирам щабни офицери и назначих трима от тях да ръководят пехотния ни корпус.

Мълчах може би около пет секунди, докато всичко това проникне в съзнанието ми.

— Трябва ли да им козирувам?

— Няма да те убие.

Първата ми реакция естествено бе ярост. Кроу пак бе започнал старите си номера. Открай време раздаваше звания. Сега се бе почувствал застрашен от мен и трябваше да изфабрикува някакви нови офицери, които да управляват създадената от мен организация. За миг дори ми мина мисълта да сваля Кроу. Смятах, че бих могъл да го сторя. Достатъчно бе да кажа на флотата и на пехотинците — моите пехотинци, — че между нас е настъпил разкол и трябва да изберат кого да подкрепят. Бях сигурен, че повечето ще дойдат при мен.