Б. Ларсън - Нашествие

Войниците даваха живота си за полезна цел. Създаваха някаква работа на оръдията, докато ние с Куон методично ги взривявахме. После съсредоточихме стрелбата си върху един крак и го унищожихме. В самия край гадината взе, че поумня, и насочи вниманието си към нас. Опита се да ни стъпче. Ние се привеждахме, отскачахме и продължавахме да стреляме по втората става на търсещия ни крак. Гледахме да се държим ниско, приклекнали или на колене, за да можем да се измъкнем от следващия вършеещ крайник, който макросът запрати към нас.

Когато почти го бяхме свалили, вдигнах очи и осъзнах, че ако има достатъчно мозък да падне отгоре ни, ще ни убие. Но, изглежда, подобно нещо не бе заложено в програмата му. Той продължи да се бие упорито до горчивия край. На Куон се падна честта да забие лъч в централния му процесор и да изпепели веригите.

Около нас се водеха стотици подобни битки. Някои от машините пристигнаха със закъснение, накуцвайки. По вида им предположих, че са били улучени от снаряди и това е забавило придвижването им. По-дребните работници настъпваха заедно с тях и бяха два пъти повече. Имаше от всички видове. Някои бяха с монтирани оръжия, събирачите използваха щипките си, копачите се подаваха от земята, въртейки смъртоносните си свредели. Имаше дори няколко техника, с деликатните си проблясващи инструменти.

Всички те умираха, и ние заедно с тях. Накрая обаче численото ни превъзходство и по-добрата тактика си казаха думата. Да, нищо повече от това. Не спечелихме, защото сме им спретнали някакъв номер — не и този път. Спечелихме заради по-големия си брой. Всички тези битки и загубата на фабриките бяха изцедили силите на врага. Той просто не бе в състояние да замести изгубените единици. В отчаянието си бе предприел тази последна всеобща атака. Трябваше да победят или да умрат, и този път умирането се падна на тях. Но когато си вкопчен в битка до смърт с противник, който има петнайсет килограма мускули повече от теб, смелостта не е достатъчна. Бяха повалени и избити, един по един.

До сутринта не останаха мърдащи машини. Ние също бяхме загубили около една трета от хората си. Събрах оцелелите и се преброихме. Хиляди бяха загинали в полята на някакъв отдавна мъртъв земевладелец. Не беше останало и стръкче трева, нито дори парче земя, което да не тлее, но ние проведохме заупокойна служба и се постарахме да погребем мъртвите.

Към десет часа небето се озари за един последен път. Бяха ни нужни няколко минути, за да получим потвърждение, но аз подозирах каква е истината. Врагът бе взривил последния си купол на Земята.

Защо го направиха? Може би бяха достатъчно интелигентни да притежават нещо като гордост или срам. Може би не искаха да рискуват своята технология и след като бе станало ясно, че са загубили, програмирането им е изисквало да се самоунищожат. Не знаех, а и нямаше голямо значение. Важното бе, че нашествието свърши. Те бяха хвърлили всичко срещу нас в една отчаяна последна атака и се бяха провалили. Макросите бяха сразени.

Седнах на парче земя, което бе разтопено до стъкло от лазерния огън. Вперих поглед в далечния гъбовиден облак, който се разширяваше и кълбеше към небето, подобно на много други преди него в това опустошено кътче на моята планета. Надявах се, че врагът никога вече няма да успее да проникне през защитите ни и да свали нова нашественическа армия на нашия свят. А ако все пак го стореше, горещо се молех следващия път промъкналите се кораби да не са повече от един.

През следващите няколко дни всичко бе тихо. Върнах се с кораба си на Андрос. Там прибрах Сандра и набързо подновихме своята близост. След това накарах „Аламо“ да ни откара на някое далечно местенце по западния бряг на острова. Седнахме на плажа и загледахме залеза. Той бе с цвят на кръв, а джунглата зад нас бе тъмна и влажна. Сега небето почервеняваше всяка нощ. Казаха ми, че било заради голямото количество прах в атмосферата. Досега гайгеровите ни броячи не се бяха разпищели, така че още можехме да крачим по плажовете на този див остров в леко тропическо облекло.

Реших, че на плажа Сандра изглежда най-добре. Беше прекрасна и по-загоряла, отколкото при първата ни среща. Подозирах, че това е един от рисковете на живота тук. Гледката ми харесваше.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— За нищо — отвърнах.

— Лъжец — подразни ме Сандра. — Зяпаше ме.

— Мислех си колко прекрасна изглеждаш тук, на това самотно местенце.

— О — каза тя. Изглеждаше доволна и се облегна на мен. — Срещна ли някоя друга, докато беше там?