Лоуренс Уотт-Эванс - Градът на нощната страна

Гледах я и се опитвах да разбера какво ми казва. Най-вероятно не искаше да разговаряме открито — не и докато не я убедя, че няма нищо опасно в това да получа от нея сведенията.

Факт, който обаче ме заинтригува. Защото означаваше, че тя наистина има какво да ми разкаже за „Крайстенно развитие“, само че не и по открита линия, където разговорът ни би могъл да се подслушва и записва.

Въпросът бе, че изобщо нямах представа какво може да ми съобщи. Можеше да е нещо съвсем незначително — или пък ужасно важно. Може би тази сделка беше измама.

Причините да намеква за лична среща можеха да варират от ревнив любовник до престъпление по върховете — а може би ѝ предстоеше повишение и не искаше в досието ѝ да фигурира, че има вземане-даване с отрепка като мен. Можеше да е всичко… или нищо.

Но тъй като не можех да се похваля, че разполагам с купища полезна информация, реших, че ще е най-добре наистина да разговарям с нея.

— Е, щом е така… — казах. — Просто исках малка услуга, като между познати. Не мисля, че банката е спечелила нещо от тази сделка. Може да се видим някой път.

— Може и да стане, ако наминете в Капана. — Екранът угасна и трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзная, че е прекъснала връзката. Аз обаче продължавах да го гледам втренчено. Ако намина в Капана? Това означаваше, че тя няма намерение да идва в бордеите и че ще трябва да се срещна с нея в нейния офис или в дома ѝ. Не бяха на едно и също място — в системата Ета Кас банките имат старомодни разбирания по въпроса и не одобряват, когато човешките им служители си работят вкъщи.

Поисках пълната информация за последния човек, с когото съм разговаряла, прегледах я и маркирах адреса и работното време. Добре поне, че не беше наложила възбрана върху публичната информация, иначе щях да срещна известни затруднения да получа данните.

Оставаха ѝ още четири часа работа, а офисът ѝ бе в централния клон на банката, на ъгъла на Трета и „Кай“. Бихме могли да пийнем по нещо, ако се срещнем случайно някъде там.

Което означаваше, че имам четири часа — три, като се включи и времето за пътуване и превратностите на съдбата. Може би ако успеех да напипам подходяща програма, дотогава щях да съм приключила с тази история.

Почнах да натискам копчета и както винаги да проклинам под нос кретена, който бе инсталирал тази допотопна машинария вместо нормално гласово командване.

Компютърните охранителни системи варират. Някои хора не си правят труда да поставят каквито и да било защити, тъй като от векове е общоизвестно, че ако някой реши да се добере до нещо, рано или късно ще го направи. Други поставят под тринайсеторна защита, с троянски коне и контравируси, дори списъците си с покупки.

Хората, срещу които предстоеше да работя, изглежда, бяха от втория тип. Пуснах една изработена по моя поръчка паразитна издирваща и проследяваща пирамидална програма, която е в състояние да прониква във всички незащитени открити информационни системи в Нощния град за не повече от час, и с изключение на официалните протоколи, с които вече се бях запознала, не открих нито едно от петнайсетте имена — във всеки случай не и в безопасния период, преди програмата да бъде надушена и подгонена от стражеви програми, или унищожена. Паразитните програми имат слаба самозащита, от тях се очаква да проникнат неканени в системите на други хора и там да изпълнят, каквото им е зададено. Техни качества са бързината и потайността, не и силата. Тази обаче имаше и някои допълнителни тайни страни, така че се съмнявах, че може да бъде излъгана толкова лесно.

Не беше разумна — не вярвам, че една разумна програма ще свърши каквото ѝ е наредено, без някога след това да се възползва от него, защото всичко, което е достатъчно сложно да притежава съзнание, е и толкова сложно, че да не му вярвам. Дори и да не изпуши, или да не изпадне в меланхолично настроение, такава програма може да бъде измамена или саботирана. Ето защо използвам пирамида вместо мрежа. Моята пирамида може да не притежава и капчица изкуствен разум, но е бърза и хитра и върши каквото пожелая.

И въпреки това се върна с празни ръце.

Все пак ставаше въпрос за открита, незащитена система. Тези имена трябваше да фигурират някъде, не можеше просто така да изчезнат. Честно казано, дотук не бях особено изненадана. Просто не можех да повярвам, че ще съществува подобно ниво на секретност за един толкова маловажен случай. Сега излизаше, че ще трябва да се намеся лично.