Сергей Лукяненко - Лабиринтът на отраженията

С един скок се мятам на вълка и се оглеждам за последно. От лентата скачат охранители, над пропастта се рее крилата сянка.

— Сакс! — шепнешком изричам любимата ругатня на виртуаладжиите. Сакс — това е „зависнал“ компютър, отказващата да работи програма, прокисналата бира или потеглящия пред носа ти тролей. В дадения случай — прекалено интензивното преследване. Нямаме време, за да изтеглим на спокойствие съдържащата се в „ябълката“ информация и да се изпарим. Трябва да бягаме, да прикриваме следите си.

Моят партньор с вълча кожа ги може тия работи.

Търчим през пустинята, после се шмугваме в гората. Тичешком ни следват размазани сенки — охранителите са пожертвали застрашителния си облик в името на скоростта.

— Далеч ли е потерята, Иване, царски сине? — пита вълкът.

— Близо е! — признавам аз.

— Ох, Иване, не ще те отърва! — реве вълкът.

Изваждам гребенчето, счупвам го и го хвърлям зад гърба си. Чува се страхотен трясък — зъбците се разхвърчават, забиват се в земята и прорастват, превръщат се в исполински дървета. Движенията на тичащите сред тях охранители стават вяли, сънливи — пространството е пренаситено с внезапно възникнали обекти и вражеските компютри затъват сред изобилието от безполезна информация.

За съжаление, номерът е стар и методиката за противодействие е прекрасно отработена. Повечето охранители са успели да стеснят зрителното си поле или да намалят детайлизацията на изображението, и са прескочили опасното място. По-точно това не са го направили самите охранители, а техните дийп-програми. Отпаднали са предимно непрофесионалистите, включили се в преследването от ентусиазъм.

— Ох, Иване, силиците ми привършват! — крещи вълкът. Не разбирам дали наистина се вълнува, или прекалено се вживява в играта на приказки?

Идва ред и на огледалцето. Когато го хвърлям назад, инак въздържаният ми „Windows-Home“ крясва:

— Неетично е!

Разбира се, че е неетично. И още как. Това вече не са детинщините с бързорастящите баобаби, не е дори локалният меч-вирус. Това е логическа бомба със забележителна мощност.

На мястото, където е паднало огледалцето, се образува и светкавично се разраства малко езеро. Част от охранителите цопват в него и „потъват“, изчезват безследно. Останалите безпомощно спират на брега.

В тази част на виртуалността всички линии за връзка са абсолютно блокирани. Зоната ще е непроходима поне два часа — после езерото ще пресъхне.

— Откъде взе джундурийките? — пита вълкът.

— От Мария Сръчната — след кратко колебание казвам аз. Честно казано, точно този прякор ми даде идеята за днешния маскарад… Вълкът няма да ме издаде. Пък и на него може да му потрябват такива програмки.

— Ще го имам предвид. — Вълкът благодари, бързо се озърта и пита: — Имаш ли нещо за десерт, юначе?

На хоризонта се задава дракон — бойна програма-прехващач от висша класа. Драконът е триглав — очевидно с трима души оператори, плюс обичайния арсенал — нокти, зъби и огън. Към сто най-разнообразни вируса и яка защита. Над езерото драконът само леко намалява скоростта.

— Десерта го сервирах в началото — признавам си аз.

— А защо не взе повече? На приказки ще ми играе, само три неща ще ми взима — и край, така ли? — ръмжи вълкът. Разбира се, че не е прав — тук няма как да носиш със себе си големи количества бойни вируси. Но и двамата сме изнервени.

Вълкът решава нещо и рязко завива встрани, като бяга все по-бързо. Спира толкова рязко до един голям мъхест пън, че аз изхвърчам на земята. Внимателно ме оглежда и прескача пъна.

Лично аз предпочитам да използвам вода, когато променям облика си. Ручей, река, или най-малкото пълен черпак. Но върколаците са консервативни.

Вълкът се премята във въздуха и се превръща в човек. Млад мъж със семпъл сив костюм и лачени обувки. Моят приятел дайвърът както винаги е елегантен. Пада, моментално става, пак скача и се превръща в мое точно копие.

— Вики, трябва ми ручей! — командвам аз, защото съм проумял замисъла му. А бившият вълк вече ме е хванал за раменете и с вик: „Няма време!“ ме хвърля през пъна.

Не е кой знае колко приятно да се подложиш на въздействието на чужда мимикрираща програма. Едва успявам да прошепна: „Вики, замри!“, да не би грижовният „Windows-Home“ да се възпротиви на превъплъщението.

Във вълча кожа съм бил много отдавна, когато виртуалността тепърва се бе образувала и всички си играеха на метаморфози. За щастие не ми се налага да заставам на четири крака — промяната е само външна. Откопчавам меча, подавам го на новия Иван царски син, той грабва оръжието и скача на раменете ми.