Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

Кимам… и изведнъж разбирам какво ме е напрегнало. Член двеста седемдесет и две, част първа. Изправителна работа за срок от шест месеца до една година, лишаване от свобода за срок до две години.

— Каква му е присъдата?

— Шест месеца.

— И… колко му остава?

— Малко по-малко от два.

Не разбирам. Дори ако хакерът е успял да се измъкне от виртуалния затвор — защо му е този риск? Ами че той почти си е излежал присъдата!

— Ще продължим ли обиколката? — пита Томилин.

Струва си да се посетят още една-две килии. С единствената цел да объркам Томилин. Гледам часовника си.

— Имам още двайсет минути. Хайде. Ще се съсредоточим на компютърните престъпления, става ли?

deep

Цветната мозайка се върти пред очите ми. Ту се опитва да се сглоби в картинка, ту се разпада. Рицарски меч, доспехи, протегната ръка, скъпоценни камъни, гущер на стената…

Но аз знам — в този пъзел липсва един фрагмент, най-важният.

Изход.

Свалих шлема, разкопчах яката на комбинезона. В стаята беше тъмно — сутринта така и не дръпнах щорите…

Станах, протегнах се сладко и извиках:

— Мамо! Татко! Прибрах се!

През вратата се дочу нещо неразбираемо, заглушено от музика. Голяма беда с тези родители! Като надуят тези „Машина времени“ или някои други старчоци — не можеш да ги надвикаш!

— Не чувам! — отново извиках аз.

Макаревич, съкрушаващ се от невъзможността да промени света, притихна.

— Дъще, ще вечеряш ли? За теб да слагам ли? — приближавайки се до вратата, попита мама.

— Идвам — изхлузвайки комбинезона, казах аз. — Сега.

Настръхвайки под студения душ — няма нищо по-хубаво за да се отърсиш от дълбината, — аз „превъртях“ затвора в спомените си. Томилин, хакерът Антон.

Не, нещо не пасва.

Аз изскочих изпод душа, избърсах се и хвърлих хавлията направо в коша за пране. Нахлузих старите, пробити на коленете дънки, и стара риза — някога я носеше мама, но на мен страшно ми харесваше.

— Карина!

— Идвам — отключвайки вратата, промърморих аз. — Нали ви казах, ей сега…

Татко вече беше в къщи. Седеше на масата, хвърляйки по едно око към телевизора. И не пропусна да попита:

— Любимият град?

— Можеш да спиш спокойно. — Аз се строполих на своята привична табуретка. — Татко, представи си, че си в затвора…

— Не искам — моментално отвърна татко.

— Поне опитай. Затворили са те за половин година, ами, за хакване на сървър и кражба на файл…

— Карина! — татко многозначително почука с вилица по чинията си.

— За неправомерен достъп до охранявана от закона компютърна информация, като това деяние е довело до копиране на информацията… — с досада казах аз.

— Представих си — отвърна татко. — Сега вече си представих. После?

Разбира се, не трябваше да обсъждам такива неща с роднините си. Е… малко ли неща не трябва да правя? Да инсталирам бръмбари на Томилин също нямах право.

— Осъдили са те на половин година във виртуален затвор…

— Добре поне, че не е бесилка — вметна татко. Улови укорителния поглед на мама и се усмихна.

— Половин година — продължих да упорствам аз. — Излежал си четири месеца. И изведнъж си намерил начин да излезеш навън, в Дийптаун. Но ако това се разкрие, ще те съдят за бягство! Е, ще се разхождаш ли Дийптаун?

— Това за твоят американски стаж ли е? — невинно попита татко.

— Не е стажът, аз се върнах преди повече от седмица… — започнах аз, но съобразих, че татко се шегува. Стажът в САЩ го изкарах във виртуалността, макар че много се надявах на истинско пътуване. И всяка вечер се налагаше да слушам за чудесата на техниката: „Я, дъщеря ни вече се е върнала от Щатите? Брей, какви са бързи самолетите днес!“. — Татко, питам сериозно!

— Не съм юрист — скромно каза татко. — И дори не съм затворник.

— Татко…

Татко се замисли.

— Може и да избяга — каза накрая той. — Ако има някаква важна причина. Това наш хакер ли е?

— Питам само абстрактно — тормозейки котлета с вилицата, казах аз.

— И аз също. Това абстрактен руски хакер ли е?

— Ъхъ.

— Тогава той може да е влюбен, може да пие бира с приятели, или да бяга само заради тръпката.

— Ами ако хакерът е американски?

— Тогава той ограбва банки, използвайки безупречното си алиби — уверено каза татко. — И защо не? Да влезеш в затвора за малко, и докато честно си излежаваш наказанието, да се занимаваш със сериозен бизнес.

— Карина, петте минути минаха — напомни ми мама.

Родителите ми са добри. Но правилото, че на масата не се говори за работа, а ако все пак се говори, то за не повече от пет минути, се съблюдава строго. По-добре да не споря.