Сергей Лукяненко - Прозрачни витражи

— Вие сте зли, ще избягам от вас — казах аз и протегнах към Клеопатра, дресираното мишле на мама, седящо на рамото й, парче котлет. Клео подуши котлета, но не го взе.

— Не тъпчи бедното животно — строго каза мама.

— Когато доведеш в къщи някой млад човек и кажеш: „Ще замина с него“, ние ще сме щастливи — добави татко.

— Ще ви го припомня — злорадо обещах аз.

— Виртуалните млади хора не се броят — уточни мама.

Не, хубаво е, когато родителите ти са програмисти. При това не толкова стандартни, както във Вътрешната Монголия на Антон Стеков.

Но понякога ми се иска да приличат повече на родители, а не на по-големи брат и сестра. Впрочем, братя и сестри също биха ми свършили работа…

— Вече преболедувах тези детски забави — казах аз. — Аз съм на двайсет и шест и съм стар плъх от МВД-ешкия аквариум. Тийновете да се влюбват във виртуалността.

— Карина? — меко попита татко.

— Тинейджърите!

— Карина?

— Пъпчивите недорасляци! — аз хвърлих вилицата така, че Клео трепна на маминото рамо. Искаше ми се веднага да изскоча от кухнята, но първо отворих хладилника и грабнах пакет мляко.

— Не го пий студено! — напомни ми мама.

— Постави го пред духалото, да се затопли — посъветва ме татко.

— Татко? — ехидно попитах аз, отправяйки се към стаята си.

— Пред вентилатора на системния блок — бързо се поправи татко. Но аз вече се бях скрила зад вратата.

Не мога да понасям, когато се опитват да ми уредят семейния живот!

Ако бях мъж, никой нямаше да се учудва, че на двадесет и шест годишна възраст се занимавам с кариерата си, а не стоя в кухнята. Направо средновековие! Всичките ми роднини непрекъснато се опитват да ме запознаят с някой, при това родителите ми активно им помагат.

Имам добра приятелка — наистина, никога не сме се срещали в реалността. Казва се Наташа, тя е рускиня, но живее в Австралия, заминала е там с родителите си още като е била малка. Преди две години с нея обсъждахме кога е подходящо да се омъжиш, и трябва ли изобщо да го правиш. Някак се получи така, че Наташа заговори за лесбийски секс. Пообсъждахме малко темата и решихме да опитаме — ами ако все пак се получи нещо? Толкова добри приятелки сме, ами ако успеем и да създадем здраво семейство? Решихме да не протакаме, отидохме в някакво дийптауновско ресторантче, изпихме бутилка шампанско и опитахме да се целуваме. Мляснах Наташа по устата — и изведнъж ми стана толкова смешно…

Ох, как се смяхме. Тъкмо се настроим на сериозна вълна, както се полага на влюбени жени, погледнем се — и отново ни напушва смях. Никаква романтика. Така че изпихме още едно шампанско и се запознахме с момчетата от съседната маса.

Общо взето смятам, че семейството е отживелица от довиртуалната ера. Но никога не мога да кажа това на родителите си.

Отпивайки прясно мляко направо от пакета, аз гледах монитора и обмислях жилищния въпрос, който разваля винаги и всичко у нас. Искаше ми се да мисля за нещо хубаво. За това, че ще разоблича отвратителна банда виртуални престъпници и ще получа премия — толкова голяма, че ще си купя апартамент. Е, или пък ще спечеля от лотарията къща, лимузина и яхта… това е доста по-вероятно.

И в този момент на екрана замига панелът на „бръмбара“, а колонките запищяха противно.

Виж ти!

Аз скочих, заподскачах на един крак, напъхвайки се в комбинезона. На монитора се разтвори карта на Дийптаун, а по нея невъзмутимо плуваше зелена точка. Хакерът Антон Стеков бе напуснал прехваленият виртуален затвор и със спокойна крачка се разхождаше из града!

Имах няколко входни точки в дълбината. Сега се включих към портала в развлекателният център — не най-добрият, но затова пък се намираше директно на пътя на хакера. Надявайки шлема си, аз се опитвах да си спомня какви тела имах там. Май нямах голям избор…

deep

Enter.

Аз скачам от койката в малка тясна стаичка. Отварям гардероба — на закачалките висят две мадами. Едната е вулгарна до безобразие, наклепана с грим и облечена в глупава старомодна рокля. Втората — твърде малолетна, в такава само в младежка дискотека можеш да идеш…

Така, а с какво съм в момента?

Доста симпатично момиче, здрава, с хубави извивки, но спортна. Ще стане. Такава трябва да се хареса на Стеков.

Закопчавам на ръката си скенера, маскиран като часовник, и излизам от стаята.

По прозрачния под на високия небостъргач, към плъзгащите се в прозрачни колони прозрачни асансьори. Сградата е изцяло от стъкло, само заетите стаи тъмнеят като капки мед в пчелна пита. Никога няма да построят такъв небостъргач — там, в истинският свят…