Мари Лу - Warcross

Мач за откриването на турнира по Warcross

На живо

В реалността започвам да барабаня с пръсти по плота на масата. Докато го правя, очилата улавят движенията на пръстите ми и се появява виртуална клавиатура. Потърсвам Кийра в директорията на играчите. Намирам я за нула време, свързвам се с нея и няколко секунди по-късно тя приема поканата ми и се появява до мен. Също като мен (и повечето други играчи) и тя е проектирала аватара си така, че да изглежда като нейна идеализирана версия: по-висока, по-стройна, пременена с няколко тежкарски атрибута, които си е купила — лъскав нагръдник, чифт рога.

— Да влизаме — казва тя.

Тръгвам напред, после посягам и отварям третата врата. Облива ме светлина. Инстинктивно примижавам, а сърцето ми подскача в гърдите, щом невидимият рев на зрителите заглушава всичко — познато усещане. В слушалките ми гръмва саундтрак. Попадам, както ми се струва, на един от цял милион реещи се във въздуха острова, а пред очите ми се разгръща най-прекрасната долина, която съм виждала някога.

Ширнали се тучни равнини преминават в кристалносиня лагуна, обкръжена от всички страни от извисяващи се зъбери и гладки, стръмни скали, чиито върхове са обрасли със зеленина. От тях се спускат с гръм водопади. Когато се вглеждам, разбирам, че скалите всъщност представляват грамадни скулптури и всяка от тях е изваяна така, че да прилича на предишен победител в турнира. Слънчеви лъчи танцуват из долината и изрисуват равнините със светлина, реещите се острови хвърлят сенчести петна, а ята бели птици, летящи в строй, надават вик някъде долу. Кулите на замък надзъртат през далечната мъгла. Още по-нататък на хоризонта величествени, подобни на лъчи в океана същества плавно се носят във въздуха. Там небето е черно и светкавица раздира облаците. Потрепервам, сякаш усещам електричеството във въздуха.

Дори и саундтракът, избран за това ниво, е върхът на епичността, изпълнен с оркестрови струни и плътни барабани, той запраща сърцето ми във висините. А някъде в безкрая на небето един величествен, всезнаещ глас ехти над целия този свят.

— Добре дошли на мача по случай откриването на турнира по Warcross! — обявява той.

Следва тихо „зън“ и в средата на полезрението ми изскача прозрачно поле с надпис:

Логване в церемонията по откриването

+ 150 т. Резултат за деня: + 150

Ниво 24 | Б- 580

После избледнява. Наградата ми за това, че гледам откриващия мач, е 150 точки, които ще се прибавят към резултата, определящ нивото ми… Само дето няма да се прибавят, тъй като тази ми версия на Warcross е хакерска. Жалко. Ако играех като нормален човек, досега да съм стигнала 90-о ниво или някъде там. А аз още се мотая на 24-то.

— Все по-пищно го раздават, а? — гласът на Кийра ме сепва. По лицето ѝ е изписана почуда.

Усмихвам се, после вдишвам дълбоко, разпервам ръце и скачам от своя реещ се във въздуха остров. Политам.

Стомахът ми се свива, когато мозъкът ми решава, че действително летя във въздуха на хиляди стъпки височина. Надавам вик, носейки се над равнината, а музиката ме нахъсва. За официалните състезатели съществуват ограничения — в някои светове им се позволява да летят насам-натам или да плуват под вода, докато в други си длъжен да се подчиняваш на виртуална гравитация. Но публиката винаги е свободна да се скита из пейзажа както си иска. Забранено ни е да променяме гледката по какъвто и да било начин или да закачаме играчите. Освен това играчите не ни виждат. Само чуват рева на поощрителните ни възгласи и на дюдюканията ни, а също и провикванията на съдията.

Политам право през реещите се острови като призрак, устремена към възможно най-голямата височина, докато повече не мога да се отдалечавам от сушата. После завивам обратно и се гмурвам надолу като метеор. Най-сетне кацам на един от островите точно когато ликуването на публиката се смесва с гласовете на анализаторите, идващи от слушалките ми, все едно ги слушам по радиото.

— Време е за ежегодния мач по случай откриването! — възкликва единият от тях. — Тази вечер сме се събрали тук да гледаме това звездно представление преди началото на истинския сезон на турнира! В далечния край е отбор „Алфа“, предвождан от Ашър Уинг! В близкия край — отбор „Бета“, предвождан от Пен Уашовски!

Играчите най-сетне излизат, разпръснати в двата срещуположни края на масива от реещи се острови.

Отбор „Алфа“ — отборът, за който ще викам аз, е в далечния край. Оставям Кийра и политам нататък да ги огледам по-добре.